Ангелиада

— Здравейте — поздрави я мъжът. Погледът му се плъзна за миг по ярко русата ѝ коса, още по-яркото ѝ червило и крещящото облекло — нескопосан опит да имитира висша мода. Когато отново погледна лицето ѝ, изглеждаше леко развеселен. — Вие сте?…

— Чандрис Лалаша — измърмори тя, бутна билета под носа му и след това го размаха над четеца.

— Добре дошли на борда, госпожице Лалаша — усмихна се служителят. — Заминавате да учите ли?

— Да. На Лорелей — отговори Чандрис. Контролиращата машина удари печат върху билета ѝ и тя прибра пластмасовата карта в джоба си.

Служителят поклати глава и се усмихна.

— Така си и знаех. Не преставам да се учудвам колко изобретателни са колежаните при избора на пътно облекло. Приятен полет.

— Благодаря — каза Чандрис и тръгна по тунела. Надяваше се, че никой не е забелязал пламналите ѝ бузи. По дяволите, пак го направи! Пак беше готова да отговаря на обида там, където нямаше и следа от нея. Все същата докачливост, която я държеше в Барио — испанския квартал — и извън богатите райони на Ню Мексико Сити, където живееха наистина едрите риби. Поне така твърдеше Трилинг…

Мускулите на гърба ѝ се стегнаха и тя рязко се обърна. Очакваше да види как Трилинг крачи зад нея с блеснали очи и луда животинска усмивка.

Нищо. Просто двойка закъснели пътници и никаква следа от суматоха около пропуска зад ъгъла.

Пое дълбоко дъх и продължи. В края на тунела чакаше совалката — нещо като огромен самолет с безкрайни редици седалки. Избра място, от което да може да държи входа под око, остави ремъците да се закопчаят около нея и зачака. Последния шанс на Трилинг…

Пет минути по-късно вратата се затвори с глух звук… и едва когато совалката се отдалечи от терминала, тя позволи на мускулите си да се отпуснат за първи път от часове. От месеци. Най-после… най-после можеше да се надява, че се е освободила от Трилинг Вейл.

Костваше ѝ само напускането на единствения дом, който бе имала.

Полетът до космическия лайнер продължи около час. Час, който за Чандрис бе изпълнен с вълшебства.

Веднъж беше пътувала с обикновен самолет, но тогава бе прекалено заета да изглежда незабележима, за да се наслади истински на полета. Сега беше различно. Перестите облаци, превръщащи се в бяла празнота пред совалката; сградите, хълмовете и горите отдолу; самото усещане за полет… остави се да бъде погълната изцяло от него, залепила лице в студения илюминатор в стремежа си да не пропусне нищо. Повърхността продължаваше да се отдалечава, облаците скриваха по-голямата част от гледката, а тъмносиньото небе постепенно започна да прелива в черно. Глухият тътен на двигателите утихна до шепот и Чандрис леко започна да се олюлява в предпазните ремъци.

През следващите няколко минути остана със здраво стиснати юмруци и зъби, обхваната от ужасното чувство, че пада заедно със совалката обратно към земята. После стомахът и мозъкът ѝ се успокоиха и тя отново бе в състояние да се съсредоточи върху ставащото отвън. Звездите се виждаха в черното небе пред нея, макар че слънцето продължаваше да блести в единия ъгъл на илюминатора. Известно време се възхищаваше на невижданото досега зрелище и местеше поглед от слънцето към звездите и обратно.

След това далеч напред и над нея се появи „Ксирус“.

На пръв поглед не представляваше кой знае какво — приличаше на някаква играчка или макет, осветен от редици малки светлинки. Но с приближаването на совалката ѝ стана ясно, че определението на подобни кораби като летящи градове не е просто празни приказки.

Притисна нос към студения прозорец и се усмихна. Ако Барио я бе научил на нещо, то бе как да оцелееш в град.

Пристигнаха на „Ксирус“ след минути сред дрънчене и внезапното възвръщане на гравитацията. Заедно с останалите пътници Чандрис се изкачи по стръмните стъпала, издигнали се от тавана на совалката, и се озова в просторно помещение с огромна схема на кораба на една от стените. Номерът на каютата ѝ бе написан върху билета. Направи бърза справка и се насочи към кърмата.

Останалите вече се бяха настанили. Три. От средната класа, както веднага стана ясно от брътвежите им за колежа и разни глупости, докато тъпчеха шкафчетата с най-различни дрехи и се оглеждаха. Чандрис мълчаливо отиде до четвъртото легло, където вече се намираше мъничкият ѝ куфар. Когато я забелязаха, разговорът им стана още по-безсмислен.

— Хубаво костюмче — подхвърли една от тях зад гърба ѝ. Тонът моментално предизвика хихикане у приятелките ѝ. — Сама ли си го ши?

Чандрис се обърна, погледна я право в очите и отговори невъзмутимо:

— Разбира се. Това е едно от изискванията.

Момичето се стъписа.

— Какви изисквания?

— Къде учиш? — отговори на въпроса с въпрос Чандрис.

— Ами… В университета Ахан на Лорелей. — Момичето изглеждаше още по-объркано.

— Е, това обяснява нещата — сви рамене Чандрис.