Ангелският експеримент

О, не. О, не. Между дърветата се понесе чудовищният вой на псета, надушили дирята, и на мен ми призля. Можех да надбягам всяко човешко същество — с всички ни беше така, дори с Ейнджъл, а тя е само на шест. Но не можехме да се изплъзнем на голямо куче.

Псета, псета, далеч от мен, искам да оживея поне още ден.

Щяха да ме настигнат. Пред мен гората като че просветляваше… Поляна? Дано, дано… Една поляна би спасила живота ми.

Спуснах се между дърветата. Гърдите ми се повдигаха, а кожата ми бе плътно покрита с тънък слой пот.

Да!

Не… О, не!

Трябваше да спра на мига — размахах ръце и забих пети в каменистата земя.

Не беше поляна. Бях се озовала на върха на скала, която спускаше каменната си снага към невидимата земя на стотици метри под мен.

Гората зад гърба ми беше пълна с насъскани ловни кучета и с обезумели въоръжени Заличители.

И двете възможности бяха ужасни.

Кучетата залаяха бясно. Бяха открили плячката си: моя милост.

Надникнах в бездънната пропаст.

Всъщност имах само една възможност. Ако бяхте на мое място, и вие щяхте да постъпите така.

Затворих очи, разперих ръце и… се отпуснах в нищото отвъд ръба на скалата.

Заличителите се развикаха гневно, а лаят на кучетата доби истерична нотка… Не след дълго чувах единствено вятъра, който свиреше в ушите ми.

За миг ме обзе необяснимо спокойствие. Усмихнах се.

След това поех дълбоко въздух и разперих криле — възможно най-рязко и бързо.

С размах от триста и деветдесет сантиметра, бледожълти, на бели ивици и тук-там с кафяви петънца, подобно на лунички. Щом уловиха въздушната струя, нещо внезапно ме дръпна рязко нагоре, все едно бях отворила парашут. Ох!

Да запомня: да не разпервам криле рязко.

Стиснах зъби и замахнах с всички сили. Вдигнах криле нагоре, после замахнах още веднъж.

Боже мой, та аз летях — както винаги съм мечтала.

Забулените в сянка скали под мен се отдалечиха. Със смях се насочих нагоре. Усещах напрежението в мускулите си, чувах свистенето на въздуха в маховите ми пера1, а вятърът вече беше изсушил потта по челото ми.

Зареях се нагоре покрай скалния отвес, пред очите на озадачените хрътки и разпенените Заличители.

Един от тях, с покрито с козина лице и заострени зъби, вдигна оръжието си. На разкъсаната ми нощница заигра светеща червена точица. Не днес, глупако — помислих си и рязко свих на запад, така че слънцето да заслепи пълните му с омраза очи.

Не днес ще се разделя с живота си.

2

Изправих се рязко в леглото, задъхана и с ръка на сърцето.

Не се сдържах и проверих нощницата си. Нямаше червена точица, нито дупки от куршуми. Отпуснах се тежко назад, омекнала от облекчение.

Леле, как мразех този сън. Винаги се повтаряше едно и също: бягам от Училището, по петите ми тичат Заличители и кучета, аз падам от скалата и изведнъж — пуф! — криле, полет, спасение. И всеки път се събуждам с чувството, че съм се разминала на косъм със смъртта.

Да запомня: да поговоря с подсъзнанието си за по-хубави сънища.

Въпреки че беше хладно, си наложих да стана от топлото легло. Сложих чисти дрехи — за мое учудване Ръч беше прибрала прането.

Останалите още спяха — разполагах с няколко минути тишина и спокойствие, за да се подготвя за деня.

На път към кухнята надзърнах през прозорците в коридора. Тази гледка ми беше любима — утринното слънце над билото на планината, ясното небе, плътните сенки, фактът, че наоколо няма и помен от други хора.

Намирахме се високо в планината, в безопасност, сами — аз и моето семейство.

Къщата ни имаше формата на полегнало Е. Трите чертички стърчаха на носещи греди над стръмен каньон и когато гледах през прозорците, ми се струваше, че се носим във въздуха. По скалата за „якост“ от едно до десет тази къща беше поне петнайсет.

Място, на което със семейството ми можехме да бъдем себе си. Да се чувстваме свободни. Имам предвид буквално, тоест не затворени в клетки.

Но това е дълга история. Подробностите — по-късно.

И, разбира се, най-хубавото — никакви възрастни. След като се нанесохме тук, Джеб Бачълдър се грижеше за нас като истински татко. Той ни спаси. Никой от нас нямаше родители, но Джеб беше приел ролята блестящо.

Преди две години изчезна. И аз, и всички останали бяхме сигурни, че е мъртъв, но не обсъдихме това. Вече щяхме да се оправяме сами.

Точно така — никой не ни нарежда как да се държим, какво да ядем, кога да си лягаме. Така де, освен мен. Аз съм най-голямата, затова задачата да следя всичко да бъде наред се пада на мен. Трудна и неблагодарна работа, но все някой трябва да я свърши.

Не ходим на училище, така че се благодарим на Бога за интернет — в противен случай нямаше да знаем нищичко. Така не ни се пречкат нито учители, нито лекари, нито социални работници. Простата истина е, че ако никой не знае за нас, ще останем живи.