Ангелският експеримент

Уплаших се, че отново ще загубя съзнание. Спомних си как на девет години бях гледала Заличителите през армираните прозорци на лабораторията. Беше привечер. Белите престилки бяха пуснали няколко шимпанзета в двора на Училището и бяха насъскали група новосъздадени Заличители срещу тях. За да се научат да ловуват.

Ужасените писъци и крясъците от болка на шимпанзетата все още ечаха в паметта ми.

Същите тези сега държаха Ейнджъл.

Обзе ме гняв — защо не взеха мен? Защо бяха избрали едно невръстно момиченце? Аз можех и да оцелея. Може би.

Изправих се разтреперана на крака. Виеше ми се свят и се наложи да се облегна на Зъба. Проявата на слабост ме вбеси.

— Трябва да я освободим — казах притеснено и се опитах да се задържа права. — Трябва да я освободим, преди…

През съзнанието ми се заредиха ужасяващи картини: как гонят Ейнджъл, как я нараняват, как я убиват. Преглътнах и ги прогоних.

— Е, банда, готови ли сте за преследване? — огледах останалите четирима.

Имаха вид на нещо изплюто от месомелачка.

— Да — рече Ръч през сълзи.

— Аз съм готов — избоботи Иги заради сцепената си устна.

Газопровода кимна сериозно.

За мой ужас за миг в очите ми плувнаха горещи сълзи. Избърсах ги бързо с опакото на ръката си, с убеждението, че в подобен момент трябва да разчитам на гнева си.

Иги наклони леко глава. Което значеше, че трябва да напрегна слух. Направих го — някъде далеч бръмчеше двигател.

— Натам! — каза Иги и посочи.

Петимата с мъка се затичахме тромаво по посока на звука. След сто метра гората свърши на ръба на отвесна скала, извисяваща се на около петнайсет метра над стар изоставен горски път.

Изведнъж по пътя с диво подскачане се зададе черен хамър2, целият в прах и кал. Сърцето ми заби учестено — бях сигурна, напълно сигурна, че малкото ми мъниче, моята Ейнджъл, е вътре. На път към място, където да умреш се смяташе за благословия.

Нямаше да позволя това, не и докато бях жива.

— Да я спасим! — извиках аз и отстъпих около три метра назад. Останалите ми направиха път. Затичах се към ръба и просто скочих в нищото.

Понесох се стремително към пътя.

След което разперих криле и улових вятъра на мига.

И полетях.

7

Всъщност кошмарът, който сънувах, не се различаваше особено от истинския ми живот. С приятелите ми наистина бяхме живели в смрадливата дупка, наречена Училището. Бяхме творение на учени, на Белите престилки, присадили ДНК от птици в човешките ни гени. Джеб навремето също носел бяла престилка, но ни съжалил и ни отвлякъл оттам.

Бяхме деца птици, ято от шестима. Заличителите искаха смъртта ни. А сега шестгодишната Ейнджъл беше в ръцете им.

Поредният мах напрегна мускулите на двуметровите ми криле. Завих рязко и се понесох след джипа. С бърз поглед назад се уверих, че Ръч е скочила след мен от скалата, следвана от Иги, Газопровода и Зъба. Спуснахме се стремително надолу към колата в стегната формация. Зъба отчупи сух клон от едно дърво, пикира отвесно и удари предното стъкло на хамъра.

Возилото поднесе, а един от прозорците се отвори. Отвътре се показа дуло на пушка и по стволовете около мен затрещяха куршуми. Въздухът се изпълни с мириса на горещ метал и барутен дим. Скрих се между дърветата, без да изпускам колата от поглед. Зъба отново блъсна по стъклото. Куршумите вече свистяха и през другите прозорци на колата. Зъба разумно се издигна на безопасно разстояние.

— Ейнджъл! — извиках аз. — Тук сме! Ще те спасим!

— Напред! — викна Зъба и аз видях поляна на около двеста метра пред нас. Между дърветата бегло различих зеленикавия силует на хеликоптер. Хамърът подскачаше бясно по изровения път. Спогледах се със Зъба и той кимна. Трябваше да се възползваме от момента, в който щяха да преведат Ейнджъл от колата до хеликоптера.

Всичко обаче се случи изключително бързо. Хамърът неочаквано наби спирачки и поднесе в калта. Вратата се отвори с трясък и отвътре изникна един Заличител. Зъба се спусна към него, но отскочи с вик, а от ръката му потече кръв. Заличителят се втурна към хеликоптера и се метна през отворения люк. Втори Заличител слезе от колата, оголи огромните си жълти кучешки зъби и запрати нещо във въздуха. Ръч извика, сграбчи Иги за ръката и двамата се понесоха шеметно нагоре. Пред тях гръмна граната и във въздуха полетяха парчета метал и дървесна кора.

Перката на хеликоптера набираше скорост. Спуснах се между дърветата. Нямаше да позволя да отмъкнат мъничето ми. Нямаше да я върнат на онова място.

Ари се стрелна навън, понесъл чувала с Ейнджъл.

Устремих се към хеликоптера с кипнала от страх и отчаян гняв кръв. Ари метна чувала с Ейнджъл през вратата му и скочи вътре — беше изключително пъргав. Хвърлих се нагоре с яростен рев и се хванах за едната ска за приземяване. Металната тръба беше нагорещена от слънцето и твърде дебела, за да се задържа само с ръка. Преметнах лакът отгоре й и се опитах да се закрепя.

Мощната въздушна струя от перката едва не прекърши крилете ми. Прибрах ги, а Заличителите се закикотиха, взеха да ме сочат и затръшнаха стъклената врата. Ари взе пушка и я насочи към мен.