Ангелският експеримент

— Ще ти доверя една тайна, стара дружке — извика ми. — Объркала си се — ние сме от добрите!

— Ейнджъл — прошепнах аз и очите ми се напълниха със сълзи.

Ноктестият пръст на Ари се сви около спусъка. Щеше да го направи, а мъртва нямаше да съм от полза за никого.

С разкъсваща болка в сърцето проумях, че трябва да се пусна. Преди да полетя стремително надолу, една малка рошава руса главичка се подаде от чувала.

Мъничето ми… Летеше към гибелта си.

И към неща, далеч по-ужасни от гибелта — повярвайте ми.

8

Благодарение на необичайно острото ни зрение на грабливи птици, убийствената агония да следим хеликоптера, който отнасяше Ейнджъл, продължи повече, отколкото при обикновените хора. Гърлото ми се стегна от спазъм на плач. Ейнджъл, за която се бях грижила откакто беше бебе с малки и неукрепнали криле. Чувствах се, сякаш бяха отрязали собственото ми дясно крило и на мястото му зееше зловеща кървава рана.

— Отвлякоха сестра ми! — нададе вой Газопровода и се хвърли на земята.

Винаги се стараеше да се държи като мъж, но беше само на осем години, а адските псета току-що бяха отвлекли сестра му пред очите му. Той заудря земята с юмруци, а Зъба коленичи до него и сложи ръка на рамото му.

— Макс, какво ще правим? — Очите на Ръч плувнаха в сълзи. Беше покрита със синини и рани и стискаше и отпускаше юмруци нетърпеливо. — Плениха Ейнджъл.

Внезапно осъзнах, че ще избухна. Безмълвно скочих във въздуха, разперих криле и полетях с всички сили.

Далеч от очите и ушите на останалите. Пред мен се извисяваше огромна ела и аз кацнах тромаво на един от високите клони, на може би петдесет метра над земята. Сграбчих го здраво, защото не бях преценила добре разстоянието. Увиснах задъхана.

Добре, Макс, мисли. Мисли! Трябва да оправиш нещата! Измисли нещо!

В ума ми нахлу лавина от мисли, чувства, объркване, гняв, болка… Трябваше да се съвзема.

Но не можех.

Току-що бях загубила малката си сестричка.

Малката си дъщеричка.

— Боже! Ейнджъл, Ейнджъл, Ейнджъл!

Развиках се с пълно гърло, стиснах юмруци и започнах да удрям по кората на елата, отново и отново, докато накрая физическата болка не проникна в изтръпналото ми съзнание. Втренчих се в кокалчетата си и видях кръвта, ожулената кожа и треските.

Физическата болка не можеше да се сравнява с тази в сърцето ми.

Моята Ейнджъл, моето мъниче… бяха ми го взели. Беше попаднала в лапите на безмилостни мутанти вълкочовеци, готови да излочат кръвта й. Те щяха да я предадат на отвратителните лабораторни плъхове, които искаха да я нарежат на парчета. Буквално.

Избухнах в плач и се вкопчих в дървото, сякаш беше спасителна лодка от „Титаник“. Разхлипах се толкова силно, че се уплаших да не ми се догади. Постепенно плачът утихна, но продължих да треперя. Избърсах лице в ризата си и я изцапах с кръв.

Останах на дървото, докато дишането ми се успокои и умът ми заработи на нормални обороти. Ръцете обаче ме боляха непоносимо. Да запомня: да престана да удрям неодушевени предмети.

Добре. Време беше да се спусна долу и да бъда силна, да събера останалите и да измислим план Б.

Още нещо — последните думи на Ари горяха в ума ми: Ние сме от добрите.

9

Не помня как долетях до вкъщи. Бях вцепенена и с разбито сърце. На влизане в кухнята първото, което забелязах, беше чинията от закуската на Ейнджъл.

Иги изрева, замахна през кухненския плот и запрати една чаша във въздуха. Стъклото удари Зъба в слепоочието.

— Внимавай, идиот такъв! — извика му той ядосано, после осъзна какво е казал, стисна зъби и ме изгледа с яд.

Солта на сълзите, които се стичаха по бузите ми, щипеше в следите, оставени от ноктите на Заличителя. Без да мисля, извадих комплекта за първа помощ и се заех да почистя раните и ожулванията на Газопровода. От бузата на Ръч течеше кръв — беше я ударил прелитащ шрапнел. Както никога, Ръч мълчеше — беше се свила на дивана и плачеше.

Газопровода вдигна очи към мен.

Как допусна това да се случи, Макс?

И аз се питах същото.

Вярно, бях водачът им, Макс Непобедимата — но всъщност бях просто едно четиринайсетгодишно момиче. И моментите, в които осъзнавах, че Джеб си беше отишъл завинаги, че бяхме сам-сами, че останалите разчитаха на мен и не можех да ги изоставя… Тези моменти ме съсипваха. Неочаквано отново се превърнах в детето, което мечтаеше Джеб да се завърне… и дори… Ами, исках да съм нормална! Или да имам родители!

Как ли не.

— Ти внимавай! — викна Иги срещу Зъба. — Какво стана? Нали уж виждате? Защо не спасихте Ейнджъл?

— Имаха хеликоптер! — изстена Газопровода и се измъкна от ръцете ми. — И бяха въоръжени! Да не мислиш, че сме бронирани?

— Момчета! Момчета! — повиших тон аз. — Всички сме разстроени. Но врагът не е сред нас! Те са врагът.

Залепих последния лейкопласт на Газопровода и закрачих напред-назад.