Ангелският експеримент

— О… — започна Ръч и мозъкът й заработи бясно. — Да. Трябва да идем да спасим Ейнджъл. Не можем да я оставим с онези хора. Те са… чудовища. Ще й сторят ужасни неща. Ще я затворят в клетка. Ще я наранят. Но ние сме петима. Така че всички заедно трябва да… мпф-ф-ф… — Запуших устата й с ръка, а тя разтвори пръстите ми един по един. — Хм… Колко ли е далеч?

— Горе-долу на около хиляда километра — каза Зъба. — Поне седем часа полет, без да включваме почивките.

— Дали първо да не го обсъдим? — попита Иги, без да обръща глава. — Имат сериозно числено превъзходство.

— Не. — Вперила очи в картата, вече набелязвах маршрути, места за почивка, резервни варианти.

— Не може ли да гласуваме? Бяха въоръжени. И имаха хеликоптер. — Тонът на Иги беше доста настоятелен.

— Иги, това не е демокрация — казах аз. Разбирах страховете му, но не можех да направя нищо по въпроса. — А максокрация. Ясно ти е, че сме длъжни да тръгнем след Ейнджъл. Надали очакваш да им позволим да ни я отмъкнат ей така. Шестимата се грижим един за друг — независимо какво се случи. Никой от нас няма да бъде затворен в клетка, поне докато аз съм жива. — Поех дълбоко дъх. — Всъщност след Ейнджъл ще тръгнем аз, Ръч и Зъба. Искам вие с Газопровода да останете тук и да пазите къщата. Има някаква нищожна вероятност Ейнджъл да избяга и да се върне.

Настъпи мъртвешко мълчание.

— Колко си прозрачна — рече Иги и се обърна към мен. — Не това е причината да ни оставиш тук. Защо не си кажеш направо?

От напрежение ме присви стомахът. Нямах време за това. Тоест Ейнджъл нямаше време за това.

— Добре — рекох и се опитах да прозвуча помирително. — Вярно е. Не искам да идвате. Не можеш да отречеш, че си сляп, и макар че летиш страхотно наоколо, защото познаваш местността, не мога да си позволя да се тревожа и за теб при схватка със Заличителите.

Лицето на Иги се изкриви от гняв. Отвори уста, но Газопровода го изпревари.

— Ами аз? — изстена той. — Не ме интересува дали са въоръжени, или в хеликоптер, или са Заличители. Тя е моя сестра.

— Точно така. И щом държат толкова на нея, вероятно и ти си важен — отбелязах. — Освен това летиш страхотно, но си на осем години, а ни чакат дълги безсънни часове.

— Джеб никога не би ни оставил — рече Иги гневно. — Никога!

Стиснах устни. Наистина правех всичко по силите си.

— Вероятно е така — признах, — но няма да разберем. Джеб е мъртъв. Хайде, стягайте се!

ЧАСТ ВТОРА ХОТЕЛ „КАЛИФОРНИЯ“. ИЛИ НЕЩО ТАКОВА

12

— Ясен ли е план Б? — попитах високо, за да надвикам воя на вятъра.

Летяхме срещу слънцето, на юг-югозапад. Напуснахме пределите на планините Сангре де Кристо3 и се понесохме в небето с постоянна скорост от сто и четиридесет километра в час. При подходящо въздушно течение можехме да я увеличим с още тридесетина. Чудото на полета.

Зъба кимна.

За Бога, няма ли да престане да се държи като силния, мълчалив истински мъж?

— Аха — каза Ръч. — Ако случайно се разделим, макар че не виждам как може да стане, освен ако някой от тримата не попадне в облак или нещо подобно… мислиш ли, че е възможно? Никога не съм попадала в облак. Обзалагам се, че е странно. Дали вътре изобщо има някаква видимост… — Хвърлих й леден поглед. Тя замълча, а после довърши набързо: — Ще се срещнем в северния край на язовира Мийд.

Кимнах:

— И къде е Училището?

— В Долината на смъртта, на тринайсет километра северно от областта Бедуотър4. — Ръч отвори уста да добави още нещо, но аз вдигнах вежди многозначително.

Обичам я. Ръч е страхотно хлапе, но устата й мели непрекъснато и дори майка Тереза би поискала да я цапне с нещо тежко.

— Точно така — отбелязах. — Браво.

Чухте къде се намира Училището, нали? Надали има по-подходящо място. Долината на смъртта, до Бедуотър. Имах чувството, че когато наближим, щяхме да се натъкнем на път, постлан с добри намерения5, а след това щеше да се наложи да прекосим реката Стикс6, за да влезем вътре. Не бих се учудила.

Вятърът беше разплел плитката ми и пред лицето ми досадно се премятаха дълги кичури коса. Да запомня: да се подстрижа късо.

Когато тръгвахме, Газопровода и Иги не бяха особено доволни, но се надявах, че съм взела правилното решение. Това беше проблемът с водачеството — никой не ме бе инструктирал как се прави. Но с оглед на това какво очакваше Ейнджъл, недоволството им беше последният ми проблем.

Погледнах към Зъба. Имаше ведро изражение, почти… — е, не точно щастливо, Зъба никога не е щастлив, — но много спокойно. Приближих се до него и казах:

— Хубавото е, че да летиш е наистина страхотно.

Той ми се усмихна бегло с разбиране. Тъмните му криле махаха мощно, оцветени в леко пурпурните оттенъци на слънчевите лъчи. Вятърът свиреше в ушите ни, виждахме на километри около себе си. Чувствах се като че ли съм Господ.

О, да.

— Лошото е, че сме осакатени мутанти, които никога няма да водят нормален живот.

Зъба вдигна рамене.