Ангелският експеримент

Газопровода се почувства горд, че се беше сетил за всичко това преди него, въпреки че Иги беше по-голям — на годините на Макс и Зъба. Направо старец.

— И какво? Просто ще стоим тук и ще чакаме? — попита Газопровода и удари с юмрук по плота. — Не! Няма да чакаме Заличителите да дойдат и да отвлекат и нас! Ще противодействаме. Ще направим план! Не сме безполезни, независимо какво смята Макс.

— Съгласен — кимна Иги. Той се приближи и седна до Газопровода на плота. Мюслито хрущеше под краката му. — Разбирам за какво говориш. Горе-долу.

— Така де, умът ни сече! Просто да ги заковем! Макс може и да не се е сетила за обезопасяването на лагера, но ние ще се заемем с него.

— Напълно си прав… Хм… Но как?

— Може да направим капани! Да ги саботираме! С бомби! — Газопровода потри ръце.

Иги се ухили:

— Бомби… харесва ми. Обожавам бомбите. Помниш ли онази миналата есен? За малко да направя лавина.

— Идеята беше да направим пътека в гората. Така де. Имаше си причина. А и Макс разреши. — Газопровода се зарови в купчината стари вестници, непотребни вещи, скъсани чорапи, забравена купа с някакви древни остатъци от храна… гнус. Накрая намери омазнено тесте хартиени листчета.

— Знаех си, че са тук някъде — измърмори и откъсна изписаните.

След второ подобно издирване откри и парче молив.

— Така. Трябва ни страхотен план. Какви са целите ни?

Иги изстена.

— О, не! Годините влияние на Макс си казват думата. Звучиш точно като нея. Ти си… максист. Максетар. Или… или…

Газопровода изгледа Иги пренебрежително и започна да пише:

— Първа точка: да направим огнени бомби — само за защитни цели. Втора точка: да взривим демоничните Заличители, щом се върнат. — Вдигна листа пред себе си, прочете написаното и се усмихна. — Красота! Това вече е друго нещо. Правя го за теб, Ейнджъл!

16

Ейнджъл осъзна, че няма да издържи още дълго.

Преди час в дробовете й се беше появила изгаряща болка. Още преди това бе престанала да чувства мускулите на краката си. Всеки път, когато спреше да тича обаче, един садист в бяла престилка — Райли — я ръчкаше с нещо като палка. По палката потичаше ток и Ейнджъл подскачаше с вик. Вече имаше четири белега от изгаряне, болката от които беше непоносима. Най-лошото беше, че долавяше в мислите му нетърпение — искаше да я нарани.

Ами, да я изгори и милион пъти, ако иска. Това беше — не можеше да продължи повече. Когато се предаде, изпита облекчение. Видя как цялата вселена се свива до размерите на малката пращяща палка пред нея, след което дори и тя избледня. Стори й се, че пада, и като че почувства как краката й се преплитат на пътеката за бягане. Усети изгарянето веднъж, два, три пъти, но чувството беше някак далечно — по-скоро неприятно боцкане, а не истинска болка. И след това се изгуби, потъна в някакъв сън, в който присъстваше и Макс. Тя галеше залепналата й от потта коса и плачеше.

Ейнджъл разбра, че е сън, тъй като Макс никога не плачеше. Тя беше най-силният човек, когото познаваше. Не че познаваше много хора.

Стържещият звук и новата смъдяща болка по кожата й я накараха да се опомни. Премига срещу белите лампи. Като лампи в болница или в затвор. Усети отвратителната миризма и насмалко не повърна. Нечии ръце махаха електродите, прикрепени по кожата й: хряс, хряс, хряс.

— Боже Господи, три часа и половина — нареждаше Райли. — А пулсът на обекта се покачи едва със седемнайсет процента. И накрая, в последните двайсетина минути, максималните стойности на кислорода скочиха.

Обект! — повтори Ейнджъл наум и й се прииска да изкрещи: — Аз не съм обект!

— Възможността да изследваме Обект Единадесет е просто невероятна. Мечтая си за дисекцията на този рекомбинант от четири години — обади се друг, басов глас. — Интересни стойности на интелигентност — нямам търпение да вземем проба от мозъка.

Ейнджъл долови възхищението и извратената им радост. Харесваха всичко онова, което не беше наред с нея, всичко, което я правеше ненормална. Всичките им сложни думи означаваха едно: Ейнджъл беше експеримент. За Белите престилки тя беше просто част от лабораторията — като епруветка — неодушевен предмет.

Някой напъха тръбичка в устата й. Вода! Запреглъща енергично — беше толкова жадна, сякаш се бе нагълтала с пясък. След това друг човек в бяла престилка я вдигна на ръце. Нямаше сили да се съпротивлява.

Трябва да намеря начин да се измъкна оттук — припомни си наум, но в момента й беше трудно да мисли последователно.

Отвориха вратата на кучешката й клетка и я натъпкаха вътре. Ейнджъл се отпусна неподвижна — поне можеше да лежи. Просто трябваше да поспи малко. След това щеше да се опита да избяга.

Отпаднало поотвори очи и видя, че момчето риба се е втренчило в нея. От другото нямаше и следа. Бедното създание беше изчезнало тази сутрин и не се бе върнало. Вероятно беше загубено.

Но аз не съм — помисли си Ейнджъл. — Аз ще се боря. Само… малко… да си… почина.