Ангелският експеримент

17

— Уф-ф-ф…

Това легло беше ужасно! Какво му имаше?

С досада намачках възглавницата, за да ми е по-удобно, но се разкихах неудържимо, тъй като в носа ми нахлу облак прах.

— А-а-апчиху-у-у! — Стиснах нос от страх, че част от мозъка ми ще изхвърчи през него, но при рязкото движение загубих равновесие и неочаквано се стоварих на пода. Тряс!

— Ох! По дяволите…

Опитах се да се изправя. Ръцете ми напипаха някаква груба тапицерия и ръб на маса. Е, сега се обърках. Насилих се да отворя подути очи и се огледах.

— Ама какво…?

Къде се намирах?

Зяпнах в паника. Бях в някакво… бунгало. В бунгало! О-о-о! Бунгалото. Да, да.

Цареше пълен мрак — още не се беше съмнало.

Скочих на крака и огледах помещението, но не забелязах нищо притеснително. Освен — очевидно — факта, че тримата със Зъба и Ръч бяхме пропилели безценни часове и сън!

О, Боже! Втурнах се към Ръч, която се беше изтегнала в едно кресло.

— Ръч! Ръч! Ставай! По дяволите…

Обърнах се към Зъба. Беше провесил крака от дивана. Кихна и поклати глава.

— Колко е часът? — попита спокойно.

— Почти сутринта! — казах изключително разстроена. — На следващия ден!

Той стана и се изправи пред кухненските шкафове. Беше изнамерил някаква стара мърлява раница в килера и се зае методично да я пълни с консерви риба тон, неотворени пакети бисквити, пликчета с ядки.

— К’во ста’а? — попита Ръч и премига сънено.

— Заспали сме! — обясних аз, сграбчих я за ръцете и я вдигнах от креслото. — Хайде! Трябва да тръгваме!

Застанах на четири крака и измъкнах обувките си изпод дивана. Целите бяха в прах.

— Зъб, как ще носиш всичко това? — попитах. — Ще те забави. Консервите са доста тежки.

Зъба повдигна рамене и метна раницата на гръб. Беше много твърдоглав. Премина безшумно през стаята и се изхлузи през прозореца като сянка.

Сложих обувките на краката на Ръч и взех да мачкам раменете й, за да я разсъня. Разсънваше се мно-о-ого бавно. По принцип това беше добре, защото словесният водопад започваше с известно забавяне, но сега трябваше да тръгнем веднага, веднага, веднага!

Направо я изхвърлих навън през прозореца, излязох след нея и върнах мрежата на място — доколкото можах. След кратък спринт по селския път се понесохме във въздуха с тежки махове на крилете.

Извинявай, Ейнджъл. Съжалявам, съжалявам, мое мъниче.

18

Добре. Въпреки че всеки момент слънцето щеше да изгрее, щом се извисихме над върховете на дърветата, се почувствах по-добре.

И все пак, що за глупост! Явно бях много смотана, щом допуснах да заспим посред спасителна мисия! Представих си как Ейнджъл ни чака и сърцето ми се сви. Потръпнах от ужас, завих и поведох останалите на десет-дванайсет градуса на югозапад. Тревогата ми вдъхна сили и се заех да намеря подходящо въздушно течение, като извивах криле под точния ъгъл, за да го хвана.

Зъба се долепи до мен и каза:

— Трябваше да направим почивка.

Хвърлих му яден поглед.

— Цели десет часа?

— За днес ни остават още четири часа, може би дори повече — каза той. — Нямаше да се справим наведнъж. Тръгнахме късно. Така или иначе ще се наложи да спрем още веднъж, точно преди да стигнем, за да възстановим силите си.

Няма нищо по-вбесяващо от нечии сухи логични разсъждения, когато си наложил добро темпо.

Вярно, Зъба беше прав — уви, наистина трябваше да спрем още веднъж. Все още не бяхме стигнали дори границата с Калифорния. Всъщност бяхме доста далеч и от нея.

— Ще щурмуваме Училището или какво? — попита Зъба след час.

— Да, Макс, и аз се чудех какъв точно е планът ти — обади се Ръч и се изравни с нас. — Имам предвид, че ние сме само трима, а те са доста повече. А и Заличителите са въоръжени. Дали да не нахлуем през портала с камион? Или дори да минем с него направо през стената? Или пък да изчакаме да се мръкне, да се промъкнем вътре и да вземем Ейнджъл, преди да са ни усетили?

Налудничавата мисъл я развесели. Аз замълчах — сърце не ми даде да й кажа, че имаме повече шансове да стигнем с полет до Луната, отколкото да успеем да осъществим думите й. Ако нещата наистина загрубееха и план Б се объркаше, имах таен план В. При успех той гарантираше, че всички щяха да се измъкнат на свобода. Без мен. Но това не беше проблем.

19

Въпреки нестихващата ми тревога, тук горе беше върховно. Малко същества можеха да се издигнат толкова високо — само някои соколи и ястреби, и други грабливи птици. От време на време някоя от тях се приближаваше да ни огледа. Вероятно си мислеха: Ама че грозни птици!

От толкова високо земята под нас напомняше на шахматна дъска в цветовете на Робин Худ — зелено и кафяво. Колите бяха като дейни мравки, забързани по пътечките си. Тук-там си избирах нещо дребно и се съсредоточавах върху него. Беше забавно: мъничкият предмет постепенно придобиваше очертания и се превръщаше в басейн, трактор или нещо друго. Слава Богу, онези психари в Училището не бяха „подобрили“ и моето зрение като това на Иги.