Ангелският експеримент

Не стига това, а пустият ми късмет ме препъна в един корен. Паднах на простреляното си рамо и се изтъркалях по стръмния склон, право през храсталаците, тръните, бодилите и камъните. Опитвах се да се хвана за нещо, но лявата ми ръка беше безсилна, а с дясната така и не успях да сграбча нищо.

Накрая търкалянето спря на дъното на обрасъл в зеленина пролом. Вдигнах глава и погледът ми потъна в зеленото — над мен имаше само храсти и листа.

Лежах неподвижно и се опитвах да успокоя дъха си и да помисля. Далеч горе чух виковете на момчетата и нов изстрел. Движеха се през гората шумно като стадо слонове и лесно разбрах, че са подминали мястото, откъдето паднах.

Чувствах се сякаш някой трол току-що ме е пребил с тояга. Едва помръдвах лявата си ръка, при което изпитвах пронизваща болка. Опитах да разперя лявото си крило, но със стон установих, че изстрелът е засегнал и него. Не можех да го огледам добре през рамо, но изпепеляващата болка беше достатъчно доказателство.

Цялото ми тяло беше изподрано, бях загубила анорака си, а и ми се струваше, че се бях спряла в плетеница отровен бръшлян.

Изправих се бавно, стенейки. Трябваше да се махна оттук. Ориентирах се по слънцето и тръгнах на север. Въздъхнах при мисълта, че Ръч и Зъба несъмнено се чудеха къде, по дяволите, бях изчезнала.

Бях се издънила. Ейнджъл също разчиташе на мен — ако изобщо беше жива. Бях предала всички.

На всичкото отгоре бях пострадала сериозно, а по петите ми вървяха вманиачени момчета с пушка. По дяволите.

Повдигнах вежди. В природата ми беше да заставам на страната на по-слабия. Джеб все повтаряше, че това е фаталният ми недостатък.

Оказа се прав.

23

— Зъб? Много съм гладна, сериозно.

Беше минал почти час, откакто се бяха разделили с Макс. Ръч така и не беше разбрала какво точно беше станало и къде беше отишла тя.

Зъба кимна отсечено и посочи с глава. Ръч зави леко и го последва.

Носеха се към някакви скали. Бяха равни отгоре и на пластове. Зъба се насочи към една сенчеста ниша, а Ръч замаха срещу посоката на движение, за да забави скоростта си, преди да се спусне. Приближиха се и установиха, че нишата всъщност е широка и плитка пещера. За да кацне, Ръч трябваше да се приведе.

Зъба се приземи почти безшумно до нея.

Пещерата беше дълбока около четири метра и половина и широка около шест, като към краищата таванът се скосяваше. Подът бе покрит със сух пясък. Ръч седна с облекчение.

Зъба свали раницата и започна да вади храна.

— О, да — каза Ръч и отвори пакетче сушени плодове. Зъба размаха един шоколад под носа й и тя изписка доволно. — Ох, Зъбчо, къде го намери? Явно си го скрил. Не казваш нищо, а през цялото време си имал шоколад… О, толкова е хубаво…

С едва загатната усмивка Зъба седна на земята, отхапа от шоколада, притвори очи и започна да дъвче.

— Е, къде е Макс? — попита Ръч след малко. — Защо реши да кацне? Вече не трябваше ли да се е върнала? Нали трябваше да стигнем чак до брега на язовира Мийд? Какво ще правим, ако се забави…

Зъба вдигна ръка и тя замлъкна.

— Макс видя човек, който се нуждаеше от помощ, и отиде да му помогне — рече той с тихия си и спокоен глас. — Ще я изчакаме тук. Язовирът Мийд е точно под нас.

Ръч се размърда притеснено. Всяка секунда беше от значение. Защо бяха спрели? Нима имаше нещо по-важно за Макс от Ейнджъл? Тя лапна последната сушена кайсия и се огледа.

Вярно, Зъба беше прав. Вляво проблясваха сините води на язовира Мийд. Изправи се — главата й леко докосваше тавана. Пред пещерата имаше относително широка тераса, която продължаваше и в двете посоки. Ръч тръгна наляво, за да види язовира по-добре.

И замръзна.

— Хм… Зъб?

24

Зъба излезе до Ръч и също застина на място. Терасата се извиваше нагоре към върха на скалата. Наоколо имаше рехави храсталаци, а от спечената глинесто-камениста земя се издигаха парчета скала.

По скалите, по храстите и между тях имаше големи гнезда, всяко с диаметър към шейсет сантиметра. В някои имаше едри пухести пиленца, част от които бяха в компанията на могъщите си ръждивокафяви родители. Те бяха впили студени хищни очи в Ръч и Зъба.

— Какво е това? — прошепна Ръч едва чуто.

— Кралски мишелови — каза Зъба тихо. — Една от най-големите грабливи птици в Щатите. Седни много внимателно, без резки движения, или и двамата ще се превърнем в обяд.

Ясно — помисли си Ръч и коленичи полека. Искаше й се да се обърне и да побегне, но реши, че така ще ги предизвика да я нападнат. Ноктите на краката им изглеждаха смъртоносни, да не говорим за свирепите, убийствени на вид извити клюнове.

— Мислиш ли… — започна тихичко, но Зъба и направи знак да пази тишина, пълна тишина.

Той приклекна до нея, без да сваля очи от птиците. Един от мишеловите държеше в човката си доста разпокъсан гофер9. Пиленцата се опитваха да го докопат с пищене.

След няколко минути на Ръч й идеше да се разкрещи. Ненавиждаше да стои неподвижна, искаше да зададе милион въпроси и не знаеше дали ще може да издържи още дълго така.