— Брей, чудя се какво ли правят Газопровода и Иги в момента — бърбореше Ръч. — Може да са оправили телевизора. Надявам се, че не са се обидили много. Така беше редно… нали ме разбирате, за тях е по-добре, че си останаха вкъщи. Но се обзалагам, че не са се хванали да почистят, да съберат дърва или да изпълнят някое от домакинските си задължения.
Разсеяно избрах едно мъждукащо петънце под себе си и се съсредоточих. Точицата се превърна в групичка хора, всеки със своите черти и дрехи. Бяха деца — на моя възраст или малко по-големи. Но нямаха нищо общо с мен.
Не беше зле, нали? Почти убедих самата себе си.
Погледнах надолу, съсредоточих се отново и вдигнах вежди. При малко повече внимание на пръв поглед скучните приковани за земята деца, затътрили се заедно към училище, изглеждаха по-скоро като няколко големи деца, обградили едно доста по-малко от тях. Добре де, може и да съм параноичка —
Съвпадение? Надали.
По-добре да не навлизам в темата за Y хромозомата8
… Все пак не забравяйте, че живеех с три момчета. При това с такива, които бяхаТипично в стила си взех импулсивно решение — от онези, за които след това хората казват или че са били най-невероятната глупост, която са виждали, или че са донесли чудотворното спасение. По-често чувах първото определение. Заобиколена съм от неблагодарници.
Обърнах се към Зъба и тъкмо да отворя уста…
— Не — отсече той.
Присвих очи. И отново отворих уста…
—
— Среща в най-северната точка на язовир Мийд — рекох.
— Моля? За какво говорите? — попита Ръч. — Ще спираме ли? Аз пак огладнях.
— Макс иска да се прави на супергерой защитник на онеправданите — заяви Зъба с раздразнение.
— О… — Ръч погледна надолу и вдигна вежди, сякаш всичко щеше да й се изясни ей сегичка.
Бях започнала да описвам широка дъга, за да стигна до момичето на земята. Мислех си:
— А! Макс, помниш ли, когато спаси онова зайче от лисицата и го гледахме в един кашон в кухнята, а после, като се оправи, ти го пусна? Ех, че беше хубаво. — Ръч замълча. — Пак ли видя някое зайче?
— Нещо такова — отвърнах аз на ръба на търпението си. — Ще ми отнеме две секунди.
Обърнах се към Зъба:
— Ще ви настигна, преди да сте изминали и шейсет километра. Просто дръжте същия курс, а ако се наложи промяна, ще се видим на язовира.
Зъба се втренчи пред себе си. Вятърът разроши косата му. Не беше доволен, усещах го.
Е, човек не може да се харесва на
— Хайде — рекох делово. — Ще се видим след малко.
20
Иги имаше способността в някои ситуации да разсъждава подобно на същински учен. Беше направо плашещо колко свръхумен можеше да бъде.
— Имаме ли хлор? — попита го Газопровода. — Струва ми се, че ако го смесим с някакви други неща, ще се получи експлозив.
Иги вдигна вежди.
— С какви „неща“? С чорапите ти? А и нямаме хлор, да не сме на басейн. Какъв цвят е тази жица?
Газопровода се приведе и се взря в плетеницата от вътрешности на уредбата, която бяха изсипали на кухненската маса.
— Изглежда, все едно някакъв робот е повърнал — отбеляза той. — Жицата е жълта.
— Добре. Не отлепяй очи от нея! Много е важно. И не я обърквай с червената!
Газопровода погледна схемата, която беше свалил от интернет. Сутринта Иги беше размразил вентилатора на компресора в главния процесор и в момента компютърът работеше, без да се изключва в истеричен пристъп на паника на всеки десет минути. Просто го беше
— Разбрано, шефе — промърмори Газопровода и разлисти страниците. — Следваща стъпка: трябва ни някакъв часовник.
Иги се замисли за миг, после се усмихна. Дори очите му се смееха.
— Усмивката ти
— Донеси будилника на Макс. Онзи с Мики Маус.
21