Ангелският експеримент

Ох, братче! Това определено не беше най-хубавият ден в живота ми. Рамото ми все още кървеше, въпреки че го притисках от часове. При всяко движение между пръстите ми избиваше топла кръв.

Не се бях сблъскала повторно с въоръжените палячовци, но от време на време ги чувах. Движех се на север в широка дъга, за да оставя объркваща диря за онзи, на когото би му хрумнало да ме проследи. Всеки път, когато ги чуех, застивах неподвижна и безкрайни минути се опитвах да се слея с храстите.

След това изтощена и схваната упорито продължавах напред. Влязох в потоците поне четири пъти, в случай, че доведяха кучета. Да знаете, че да пазиш равновесие с ранено рамо по покрити с мъх камъни в леденостудена вода не е лесна работа.

Опипах пораженията и, доколкото можех да преценя, изстрелът беше закачил леко кожата и крилото, но куршумът не беше влязъл в тялото ми. Независимо от това ръката и крилото ми бяха непотребни и ме боляха ужасно.

Ставаше късно. Ейнджъл беше на часове полет от мен, изложена на Бог знае какви ужаси. И се питаше къде съм. Стиснах устни и сдържах сълзите си. Не можех нито да летя, нито да настигна Зъба и Ръч, които вероятно вече се бяха ядосали сериозно. Де да имаха мобилни телефони, за да им звънна.

Вината за абсолютно окаяното ми положение беше 100 процента само и единствено моя, от което се чувствах още по-зле.

На всичкото отгоре, разбира се, заваля дъжд.

И така, в момента джапах през прогизналата гора и мокрите храсталаци, газех в червената лепкава кал, водата заслепяваше погледа ми, а на мен ми ставаше все по-студено, чувствах все по-силен глад, отчаянието ме притискаше псе по-неумолимо и изпитвах все по-голям гняв към самата себе си.

Не бях чувала момчетата от доста време — вероятно се бяха прибрали у дома, където можеха да се скрият от дъжда.

Минута по-късно премигнах, избърсах очи и присвих клепачи. Пред мен се виждаха светлини.

Ако беше магазин или някакъв заслон, щях да изчакам хората да си тръгнат и после щях да прекарам нощта вътре. Не след дълго се свих в мрака на десетина метра от постройката. Надникнах между мокрите клони — беше къща.

Покрай прозореца мина човек. Повдигнах вежди — беше онова момиче, Ела. Явно живееше тук.

Прехапах устни. Вероятно живееше в семейна идилия с двама грижовни родители и русокоси братче и сестриче. Много хубаво за нея. Така де, наистина се радвах, че беше успяла да се прибере невредима. Въпреки случилото се, ако бях оставила онези ужасни момчета да я пребият, никога нямаше да си го простя.

Потреперих силно — по гърба ми се проточи струйка ледени дъждовни капки. Нямаше да издържа още дълго. Как да постъпя? Нуждаех се от план…

Докато чаках да ме осени някоя брилянтна идея, вратата отстрани на къщата се отвори. Появи се Ела с голям чадър в ръка. Нещо се разшава в краката й. Куче. Ниско охранено куче.

— Хайде, Магнолия — викна момичето. — Побързай! Цялата ще те измокри.

Кучето взе да души в края на двора около избуялата трева, без да обръща внимание на дъжда. Ела се разхождаше напред-назад, въртеше чадъра в ръка и оглеждаше двора. Беше с гръб към мен.

В безизходицата човек се решава на отчаяни действия. Не знаех кой е изрекъл тази мисъл, но със сигурност е знаел за какво говори. Поех дълбоко въздух и тръгнах към Ела — много, много тихо.

27

Така. Още две кръвни проби и съм готов за глюкозния анализ. После можем да се заемем с електроенцефалограмата.

Няма ли най-накрая да се свърши? Къде си, Макс? — помисли си Ейнджъл угнетено, преди Бялата престилка да застане до нея. Вратата на кучешката й клетка се отвори, един мъж клекна отпред и надникна. Ейнджъл се напъха възможно най-навътре.

Мъжът се пресегна да я хване за ръката, на която беше абокатът10, и видя лицето й. Обърна се към другите Бели престилки.

— Какво е станало с обекта?

— По-рано ухапа Райли и той го удари — отвърна един от тях.

Ейнджъл се сви на малка плътна топка. Лявата страна на лицето й пулсираше, но тя не съжаляваше, че го беше ухапала. Мразеше го. Мразеше ги всички.

Този глупак Райли. Повече му отива да работи в автомивка. Ако съсипе този екземпляр, ще го убия.

— Той осъзнава ли, че този обект е уникален? — каза Бялата престилка ядосано. — Все пак говорим за Обект Единадесет. Знае ли от колко време го издирваме? Предупредете го да внимава със стоката.

Мъжът бръкна вътре и отново посегна към ръката на Ейнджъл.

Тя не знаеше как да постъпи. Пластмасовият абокат отгоре на ръката й я болеше и го беше притиснала към гърдите си. Не беше яла и пила нищо цял ден, докато не я накараха да погълне някаква гнусна, ужасно сладникава оранжева гадост. Взеха й кръв, но тя започна да се дърпа и ухапа мъжа. Затова й сложиха абоката отгоре — за да й вземат кръв по-лесно. Вече я бяха точили три пъти.

Ейнджъл почувства напиращите си сълзи, но стисна зъби.

Поизправи се подозрително и се примъкна по-близо до входа на клетката. Протегна ръка към учения.

— Точно така — рече й той успокоително.

Извади една спринцовка с игла, отвори абоката и пъхна иглата вътре.

— Няма да боли. Обещавам.