Ангелският експеримент

— Всичко си има и хубави, и лоши страни.

Бях твърде разстроена, за да се засмея, но все пак се усмихнах сухо и погледнах към Ръч. Беше с три години по-малка от нас, но се държеше. По-висока от обичайното за годините си, а също така и доста слаба — благодарение на здравите си, но леки птичи кости, тя вероятно тежеше не повече от тридесет килограма.

Сто и четиридесет километра в час не беше достатъчно. „Учените“ в Училището можеха да сторят доста злини за седем часа. Въпреки това ми беше ясно, че преди да стигнем, ще се наложи да направим почивка. За да се изправим срещу Училището, трябваше да сме добре отпочинали, а не изтощени.

Погледнах часовника си — летяхме от два часа. Вече бях огладняла и чувствах леко изтощение. Летенето изразходваше изключително много енергия и след дълъг полет имах чувството, че мога да изям цял вол, дори и без нож и вилица. Вярно, трябваше да стигнем възможно най-бързо до Ейнджъл, но не биваше да пренебрегваме жизненоважна необходимост като храната.

— Макс? — Големите очи на Ръч бяха с цвят на светлокафява охра — същият оттенък като крилете й.

Започва се.

— Точно преди да тръгнем, прегледах старите книжа на Джеб, нали се сещаш? В някои от тях пишеше за нас. Или поне за мен. На един от листовете прочетох името си… Истинското си име, Моник, последвано от още някакви имена, а накрая — Типиско, Аризона. Типиско е точно на границата между Аризона и Калифорния — проверих на картата. Стори ми се съвсем малко градче. Все едно. Мислех си, че никой от нас не познава истинските си родители, а винаги сме се чудили… Или поне аз, аз съм се чудила, макар че предполагам, че и с останалите е така, дали са ме изоставили доброволно, или…

— Ръч, разбирам чувствата ти, но е възможно тези имена да нямат нищо общо с теб. Нямаме представа дали не сме създадени в епруветка, или нещо подобно. Да се съсредоточим върху спасяването на Ейнджъл.

Никакъв отговор.

— Ръч?

— Да, добре. Просто си мислех.

Осъзнах, че тази тема ще се появи отново и ще ми излезе през носа.

13

Устата й съвсем беше пресъхнала. Главата я болеше… Всичко я болеше. Ейнджъл премигна няколко пъти в опит да се опомни. Над главата си имаше покрив от тъмнокафява пластмаса. Клетка. Клетка за кучета. Среден размер транспортна клетка за кучета. Ейнджъл с мъка се изправи до седнало положение, а в ума й нахлуха неясни мисли. Знаеше къде се намира — не можеше да сбърка миризмата на химически дезинфектант. Беше в Училището.

Ново ново и с крила и ново ново с крила момиче ново

Ейнджъл бързо се обърна по посока на мислите.

В съседната клетка имаше още две по-малки деца. Очите им — твърде големи на изпосталелите им лица — се взираха в нея.

— Здравейте — прошепна Ейнджъл.

Не долавяше наоколо присъствие на Бели престилки — само обърканите и несвързани мисли на двете деца.

Уста звук момиче крила ново ново

Децата продължаваха да я гледат, без да отговорят. Ейнджъл се усмихна неуверено и ги разгледа по-внимателно. Реши, че и двете са момчета. Едното имаше груба люспеста кожа — буквално покрита с люспи като на риба, но само на места, а не изцяло. Ефектът не беше приятен.

Другото изглеждаше като… недоразумение. Имаше по повече от пет пръста на краката и на ръцете и беше с изключително къса шия. Очите му бяха огромни и изцъклени, а главата му беше покрита с рядка коса. Само от вида му сърцето на Ейнджъл се сви.

— Аз съм Ейнджъл — отново зашепна тя. — Имате ли си имена?

Звуци звуци лошо момиче крила лоши звуци

Двете момчета изглеждаха уплашени. Обърнаха се с гръб и се свиха в далечния край на клетката си.

Ейнджъл преглътна и се умълча. Какво ли беше станало с Макс и с останалите? И те ли бяха затворени в клетки?

Някъде се отвори врата и по балатума прозвучаха стъпки. Ейнджъл усети, че момчетата до нея се разтрепериха от ужас, а в ума им се заблъскаха трескави мисли, пропити от страх. Двамата се сгушиха един в друг на дъното на своята клетка, но двете Бели престилки спряха пред тази на Ейнджъл.

— Господи… Харисън беше прав — рече единият учен и се наведе, за да огледа Ейнджъл през решетката. — Хванали са я! Знаеш ли откога се опитвам да спипам тази тук? — Той се обърна развълнувано към другата Бяла престилка: — Чела ли си предварителния доклад на директора относно тази група рекомбинанти7?

Другата Бяла престилка беше жена.

— Да, но звучеше доста невероятно — отвърна тя. — Значи твърдиш, че това е Обект Единадесет? Това момиченце?

Мъжът потри ръце развълнувано.

— Да, точно тя. — Той се наведе и отвори вратата на клетката. — Хайде, малката! В седма лаборатория те очакват.

Ох, кеф! Братче, само да й отворя мозъка…

Ейнджъл потрепери, след което ръцете им грубо я издърпаха навън.

Съзнанието на двете момчета се изпълни с жалко облекчение — Белите престилки бяха предпочели да вземат нея, а не тях.

Ейнджъл изобщо не ги обвиняваше.

14

— Макс? Умирам от глад.