Анна в рокля от кръв

– Пица – казваме в един глас с Кармел и той се ухилва.

Като тръгваме по коридора, чувствам леко облекчение. След по-малко от минута ще сме вън от училище, ще излезем на хладния ноемврийски въздух и съм готов да покажа среден пръст на всеки, който се опита да ни спре.

Тогава някой ме потупва по рамото.

– Хей.

Когато се обръщам, единственото, което виждам, е юмрукът, който приближава лицето ми, а малко след това усещам тъпата болка, която получаваш, когато някой те удари право в носа. Всичко избухва в милиарди цветове. Превивам се и затварям очи. По устните ми потича топла лепкава течност. Тече ми кръв от носа.

– Уил, какво правиш? – чувам Кармел да крещи.

После и Томас се присъединява към нея, а Чейс започва да ръмжи. Чувам звуци от боричкане.

– Не го защитавай – казва Уил. – Не гледа ли новините? Заради него още един човек е мъртъв.

Отварям очи. Уил ме гледа с див поглед през рамото на Томас. Чейс се готви да ми се нахвърли, с щръкналата си руса коса и с впитата си тениската, сърбят го ръцете да цапардоса Томас веднага щом шефът му даде команда.

– Не е била тя.

Подсмръквам и кръвта се стича по гърлото ми. Солена е и има металически вкус. Обърсвам носа с опакото на ръката си и това оставя яркочервена следа.

– Не е била тя ли? – казва Уил подигравателно. – Не чу ли какво казват свидетелите? Чули са вой и ръмжене, но от човешко гърло. Казват, че чули глас да говори, но не звучал като човешки. Казват, че тялото е разкъсано на шест парчета. Да ти звучи познато?

– Звучи ми много познато – озъбвам се аз. – Като всеки маниак-убиец.

Само че не е така. А това за гласът, който говори без да звучи човешки, кара косата ми да настръхне.

– Ти сляп ли си? – казва той. – Ти си виновен за всичко. За всичко, което се случи, откакто дойде тук. Майк, а сега и този нещастник в парка.

Той млъква, бърка в якето си и вади ножа ми. Насочва го към мен обвинително.

– Свърши си работата!

Той идиот ли е? Сигурно е откачил да го вади така насред училище. Ще го конфискуват и той ще трябва да ходи при педагогически съветник всяка седмица, или направо ще го изключат, а аз ще трябва да разбивам кой знае какви ключалки, за да си го взема обратно.

– Дай ми го – казвам.

Звуча странно; носът ми е спрял да кърви, но усещам съсирека. Ако си поема дъх през него нормално, ще го вдишам и пак ще започне да кърви.

– Защо? – пита Уил. – Ти нямаш намерение да го ползваш. Така че може би аз ще го направя.

Той вдига ножа към Томас.

– Какво мислиш, че ще стане, ако порежа някой жив човек? И той ли ще отиде там, където отиват мъртвите?

– Стой далеч от него – изсъсква Кармел.

Застава между ножа и Томас.

– Кармел! – Томас я дърпа назад.

– Сега си на негова страна, а? – пита Уил и устните му се сгърчват, сякаш не е виждал нещо по-отвратително. – Никога не си била вярна на Майк.

Не ми харесва накъде отиват нещата. Истината е, че не знам какъв ще е ефектът от камата ми върху жив човек. Доколкото знам, никой не е пробвал. Не ми се мисли каква рана ще причини, дали няма да свали кожата от лицето на Томас и да остави черни дупки. Трябва да направя нещо, а понякога това значи да се държа като гъз.

– Майк беше боклук – казвам високо. Това шокира Уил и той се вцепенява, което беше целта ми. – Той не заслужаваше вярност. Нито тази на Кармел, нито твоята.

Сега цялото му внимание е насочено към мен. Острието проблясва под луминисцентните лампи на училището. И аз не искам кожата да изчезне от лицето ми, но съм и леко любопитен. Чудя се дали връзката ми с ножа, кръвното ми право да го държа в ръката си, няма някак да ме предпази. Претеглям възможностите в главата си. Да се нахвърля върху него? Да си го взема с бой? Но вместо да се ядоса, Уил се ухилва.

– Ще я убия, да знаеш – казва той. – Твоята малка сладка Анна.

Моята малка сладка Анна. Толкова ли съм прозрачен? Дали е било очевидно за всички от самото начало? Само аз ли не разбрах?

– Тя вече не е слаба, идиот такъв – изплювам през зъби. – Няма да можеш и да се доближиш до нея, със или без магическа кама.

– Ще видим – отговаря той.

Сърцето ми потъва, като гледам как моята кама, камата на баща ми, изчезва отново в джоба на якето му. Повече от всичко ми се иска да се нахвърля върху него, но не мога да рискувам някой друг да пострада. Още повече че Томас и Кармел застават от двете ми страни, готови да ме спрат.

– Не тук – казва Томас. – Ще си го вземем, не се безпокой. Ще измислим нещо.

– Ще трябва да е скоро – казвам аз.

Не знам доколко казах истината преди малко – Анна си е решила, че трябва да умре, и може да отвори широко входната врата за Уил, за да ми спести болката да го направя аз.

Решаваме да пропуснем пицата. Всъщност отписваме остатъка от учебния ден и вместо това отиваме у нас. Май вкарвам Томас и Кармел в лошия път. Аз се возя при Томас, а Кармел ни следва с нейната кола.

– Значи... – той млъква и започва да дъвче устна.

Чакам го да продължи, но той се захваща да мачка ръкавите на сивия си суитшърт, които са му дълги и са започнали да се протриват по краищата.

– Знаеш за Анна – казвам, за да го улесня. – Знаеш какво чувствам към нея.