Анна в рокля от кръв

– Какво става? – пита Томас.

Но очите ми са фиксирани върху прозореца на втория етаж. Той е вътре, знам, че е вътре, и изведнъж ме изпълва адски гняв. Стига вече игрички. Ще вляза и ще си взема ножа и ще е по-добре за Уил Розенбърг да не застава на пътя ми.

Скачам без дори да изчакам колата да спре. Томас се бави с колана си, звучи, сякаш почти се изтърсва от шофьорската врата, и се затичва след мен, но скоро непохватните му стъпки ме застигат и той започва да задава един милион въпроси.

– Какво правим? Какво ще правиш?

– Ще си взема камата – отговарям.

Втурваме се през двора на къщата и скачаме по стълбите на верандата. Избутвам ръката на Томас, когато се пресяга да почука, и вместо това вадя ключа. Надъхал съм се и не искам да давам на Уил предупреждение, ако не е нужно. Нека се опита да ме спре. Нека само се опита. Но Томас сграбчва ръката ми.

– Какво? – съскам през зъби.

– Поне сложи тези – казва той и ми подава чифт ръкавици.

Понечвам да му кажа, че не сме тръгнали да отвличаме котката на съседите, но е по-лесно просто да ги сложа, вместо да споря. Той също слага ръкавици, а аз завъртам ключа и отварям вратата.

Единственият плюс, като влизаме в къщата, е, че сега трябва да сме още по-тихи и Томас спира да ме залива с въпроси. Сърцето ми блъска в ребрата, тихо, но настойчиво. Мускулите ми са напрегнати и се движа леко вдървено. Няма нищо общо с това да дебнеш призрак. Не се чувствам уверен и силен, а като петгодишен в гората по тъмно. Интериорът на къщата е хубав. Лъскав паркет и дебели килими. Парапетът на стълбите към горния етаж изглежда, сякаш е бил полиран всеки ден, откакто е сложен. По стените има картини на художници – и то не от тези модерните тъпотии, дето някакво хилаво копеленце в Ню Йорк обявява някое друго хилаво копеленце за гений, защото рисува „наистина смели червени квадрати“. Това са класически картини, пейзажи, вдъхновени от френския импресионизъм, и малки портрети със затъмнени краища, изобразяващи жени в изящни дантелени рокли. При други обстоятелства с удоволствие бих ги разгледал. Гидиън ми е говорил много за изкуство, докато ме развеждаше из музея „Виктория и Албърт“ в Лондон. Но вместо това само прошепвам на Томас:

– Взимаме ножа и се махаме.

Тръгвам пръв по стълбите нагоре и като се качвам, завивам наляво към стаята със спуснатите завеси. Хрумва ми, че може да бъркам жестоко. Това може изобщо да не е спалня. Може да е склад или стая за видеоигри, или някаква друга стая, която е съвсем нормално да си стои със спуснати завеси. Но вече няма време за това. Пред вратата на стаята съм.

Дръжката се завърта с лекота, когато пробвам дали е заключено, и вратата се открехва. Вътре е твърде тъмно, за да виждам ясно, но се разпознават очертанията на легло и, струва ми се, шкаф. Стаята е празна. Томас и аз се вмъкваме като стари кримки. Дотук добре. Бавно пристъпвам към средата на стаята. Премигвам, за да накарам очите ми да се приспособят към тъмнината.

– Дали да не светнем лампата? – прошепва Томас.

– Може – отговарям разсеяно.

Не му обръщам внимание. Сега виждам малко по-ясно, а това, което съзирам, никак не ми харесва. Чекмеджетата на шкафа зеят отворени. От тях висят дрехи, сякаш някой е ровил вътре и е бързал много. Дори разположението на леглото е странно. Опряно е на стената под ъгъл. Било е местено.

Завъртам се и виждам, че вратата на килера е отворена, а един плакат до нея виси скъсан през средата.

– Някой вече е бил тук – казва Томас, като се отказва да шепне повече.

Усещам, че се потя, и избърсвам чело с опакото на ръкавицата. Нещо не се връзва. Кой може да е идвал тук? Дали пък Уил няма и други врагове? Това би било адско съвпадение, но пък май напоследък съвпаденията доста зачестиха.

Струва ми се, че виждам нещо в тъмното, нещо до плаката. Изглежда като надпис на стената. Правя стъпка напред, за да се приближа, и кракът ми се натъква на нещо на пода – усещането е познато. Знам какво е още преди да кажа на Томас да светне лампата. Когато светлината изпълва стаята, вече отстъпвам назад и виждаме картината около нас.

И двамата са мъртви. Това, което ритнах, е бедрото на Чейс – или поне това, което е останало от него – а това, което помислих за надписи по стената, са всъщност дълги, широки следи от кръв. Тъмна артериална кръв във формата на извити пръски. Томас се е вкопчил в ризата ми и издава някакви звуци на паника, като едва диша. Внимателно се освобождавам от ръцете му. Мозъкът ми е изтръпнал и хладнокръвен. Инстинктът ми да проуча сцената е по-силен от желанието ми да избягам.