Анна в рокля от кръв

Правя още една стъпка напред. Кичури коса се спускат покрай шията ѝ и се раздвижват, когато тя прегръща раменете си. Толкова е бледа и малка, че трудно мога да си я представя да се бори с когото и да било. Не и с юмруци.

– Не беше точно борба – казва тя. – И същевременно беше. С нея. И с него. Криех се, карах ги да мислят, че съм по-слаба, защото те така искаха. Тя ми каза, че баща ми би искал така. Да бъда тихо и послушно момиче. А не блудница. Не курва.

Поемам дълбоко въздух. Питам кой я е нарекъл така, кой би казал такова нещо, но тя вече не ме слуша.

– Той беше лъжец. Лентяй. Правеше се, че обича майка ми, но не беше така. Каза, че ще се ожени за нея и тогава ще има всичко останало.

Не знам за какво говори тя, но се досещам какво се има предвид под „всичко останало“.

– Ти си била – казвам тихо. – Той е преследвал теб.

– Той... ме причакваше, в кухнята или навън. Чувствах се като парализирана. Мразех го.

– Защо не каза на майка си?

– Не можех... – тя спира, но после продължава. – Не можех да му се оставя. Щях да избягам. Щях.

Лицето ѝ е като вкаменено. Дори очите ѝ не изглеждат живи. Всичко, което е останало от нея, са движещи се устни и глас. Всичко друго се е прибрало вътре.

Вдигам ръка и докосвам бузата ѝ, студена като лед.

– Той ли беше? Той ли те уби? Той ли те проследи онази нощ и...

Анна клати глава много бързо и се отдръпва.

– Стига толкова – казва тя с глас, който се опитва да бъде твърд.

– Анна, трябва да знам.

– Защо? Защо трябва да знаеш? Какво ти влиза в работата? – Тя слага длан на челото си.

 – Самата аз едва си спомням. Всичко е покрито с кал и кръв.

Клати глава, разстроена е.

– Няма какво да ти кажа! Бях убита, всичко стана черно и после се озовах тук. Бях това нещо и убивах, и убивах и не можех да спра.

Дишането ѝ прескача.

– Направиха ми нещо, но не знам какво. Не знам.

– Те? – питам, но виждам, че това няма да продължи.

Буквално я виждам как се затваря в себе си и след няколко минути може да се намирам тук насред вихрушката на момичето с черни вени и кървяща рокля.

– Има едно заклинание – казвам аз, – което може да ми помогне да разбера.

Тя се успокоява малко и ме поглежда сякаш съм изперкал.

– Магически заклинания? – пуска една малка недоверчива усмивка. – Ще ми пораснат крилца като на фея или ще прескачам огън?

– За какво говориш?

– Магията не съществува. Това са измислици и суеверия, стари проклятия на езика на бабите ми във Финландия.

Не мога да повярвам, че се съмнява в съществуването на магиите, при условие че стои пред мен мъртва и говори. Но нямам възможност да я убеждавам, защото нещо започва да се случва, нещо се обърква в главата ѝ и тя потръпва. Когато премигва, погледът ѝ е някъде далеч.

– Анна?

Ръката ѝ се стрелва напред, за да ме държи на разстояние.

– Няма нищо.

Приближавам се и я поглеждам.

– Това не беше нищо. Спомни си нещо, нали? Какво беше? Кажи ми!

– Не, аз... нищо не беше. Не знам.

Тя докосва слепоочията си.

– Не знам какво стана.

Няма да е лесно. Ще бъде почти невъзможно, освен ако не получа нейното съдействие. Тежко чувство на безнадеждност се промъква в изтощените ми крайници. Усещането е сякаш мускулите ми започват да атрофират, а моите не са кой знае какво така или иначе.

– Моля те, Анна. Имам нужда от помощта ти. Трябва да ни позволиш да направим заклинанието. Трябва да пуснеш и още хора с мен.

– Не. Никакви заклинания! И никакви други хора! Знаеш какво ще стане. Не мога да го контролирам.

– За мен можеш да го контролираш. Ще можеш и за тях.

– Не знам защо не ми се налага да те убия. А и не ти ли стига това? Защо ме молиш за още услуги?

– Анна, моля те! Трябва да пуснеш поне Томас и може би Кармел, момичето, което видя тази сутрин.

Анна гледа към палците на краката си. Тъжна е, знам, че е тъжна, но тъпото „по-малко от седмица“ на Морфран звъни в ушите ми и искам просто да се свършва с всичко. Не мога да оставя Анна на воля още цял месец, в който е много вероятно да добави към колекцията в мазето. Няма значение, че ми е приятно да си говоря с нея. Няма значение, че я харесвам. Няма значение, че това, което ѝ се е случило, не е било честно.

– Ще ми се да си тръгваш – казва тихо тя.

Когато вдига поглед, виждам, че почти плаче и гледа през рамото ми към вратата или може би към прозореца.

– Знаеш, че не мога – казвам като огледало на думите ѝ отпреди малко.

– Караш ме да искам неща, които не мога да имам.

Преди да успея да отгатна какво има предвид, тя потъва в стълбите, долу, дълбоко в мазето, където знае, че няма да я последвам.

Гидиън се обажда точно след като Томас ме оставя пред къщи.

– Добро утро, Тезеус. Извинявай, че те будя толкова рано в неделя.

– Буден съм от часове, Гидиън. И вече поработих здраво.

От другата страна на Атлантика той сигурно ми се хили. Като влизам в къщата, кимвам за добро утро на майка ми, която гони Тибалт надолу по стълбите и дудне, че плъховете не са добра храна за него.