Анна в рокля от кръв

– Ах, Тезеус. Никой не очаква да си сам в това. Баща ти имаше много приятели, а също така имаше майка ти и теб. С времето и твоят кръг ще се разширява. Няма нищо срамно в това.

Кръгът се разширява. Защо всички това ми повтарят? Голям кръг означава повече хора да ми се пречкат в краката. Трябва да се махна от Тъндър Бей. Далеч от тази бъркотия и обратно към рутината – отивам, намирам, убивам.

Отивам, намирам, убивам. Като с шампоан – нанасяте, изплаквате, повтаряте. Животът ми, разграфен от една проста процедура. Чувството е на празнота и тежест едновременно. Мисля си за това, което каза Анна – че иска неща, които не може да има. Може би разбирам какво има предвид.

Гидиън продължава да говори.

– Кажи, ако ти трябва още нещо. Въпреки че от мен са просто прашните книги и старите истории през един океан разстояние. Истинската работа се пада на теб.

– Да. На мен и моите приятели.

– Точно така. Чудничко. Ще бъдете като онези четиримата от филма. Сещаш ли се, този с човечето от захарен памук.11

Майтапиш се.

Глава четеринадесета

Майка ми и аз седим в колата в края на училищния паркинг и гледаме как автобусите пристигат и разтоварват ученици по тротоарите, които после хукват към входната врата. Процесът напомня на завод – като конвейер за бутилки наобратно.

Разказах ѝ какво сме говорили с Гидиън и я помолих да помогне с билковата смес, а тя се съгласи. Забелязвам, че изглежда малко преуморена. Има тъмни розово-лилави кръгове под очите, а косата ѝ е с леко убит цвят. Обикновено блести като медна купа.

– Добре ли си, мамо?

Тя се усмихва и ме поглежда.

– Разбира се, дечко. Просто се тревожа за теб, както винаги. А и Тибалт. Събуди ме миналата нощ, скачаше по вратичката на тавана.

– Кофти, съжалявам. Забравих да се кача и да сложа капаните.

– Няма нищо. Чух нещо да се движи там миналата седмица и звучеше доста по-голямо от плъх. Може ли миеща мечка да се качи на тавана?

– Може би просто са много плъхове – изказвам предположение и тя потръпва. – Може би е най-добре да повикаш някой да провери.

Тя въздъхва и потропва по волана.

– Може би.

Свива рамене. Изглежда тъжна и ми идва наум, че не знам как ѝ понася новото място. Не можах да ѝ помогна много този път – нито с домакинството, нито с нищо. Почти не се прибирам вкъщи. Поглеждам към задната седалка и виждам кашон, пълен с омайни свещи в различни цветове, готови за продажба в една местна книжарница. По принцип трябваше да ѝ помогна да ги натовари и да сложа нужните етикети, завързани с цветна корда.

– Гидиън казва, че си намерил нови приятели – казва тя и се заглежда в тълпата пред училище, сякаш опитва да ги разпознае.

Трябваше да се сетя, че Гидиън веднага ще се раздрънка. Той се държи като настойник. Не точно като доведен баща – по-скоро като кръстник или като морско конче, което иска да ме натъпче в джоба на коремчето си.

– Само Томас и Кармел – казвам. – Виждала си ги вече.

– Кармел е много хубаво момиче – казва тя обнадеждено.

– И Томас мисли така.

Тя въздъхва, после се усмихва.

– Това е хубаво. Той има нужда от женска ръка.

– Мамо – изпъшквам аз. – Гадост.

– Нямах предвид в този смисъл – смее се тя. – Искам да кажа, че трябва някой да го постегне малко. Да му даде увереност. Виж колко са му смачкани дрехите, целият е намачкан. И мирише на стара лула.

Тя рови нещо по задната седалка и в ръката ѝ се появява цяло тесте пощенски пликове.

– Чудех се какво е станало с всичката ми поща – казвам, докато ги разглеждам.

Вече са отваряни. Нямам нищо против. Всички са по работа, следи на духове, нищо лично. В средата на купчината е голям плик от Руди Бристол-Маргаритката.

– Маргаритката е писал – казвам. – Чете ли го?

– Просто иска да знае как върви при теб? И да ти разкаже какво е ставало при него през последния месец. Иска да отидеш в Ню Орлиънс заради един дух на вещица, който се спотайва в корените на някакво дърво. Според него ползвала дървото за жертвоприношения. Не ми хареса как говори за нея.

Ухилвам се.

– Не всяка вещица е добра, мамо.

– Знам. Извинявай, че ти четох пощата. Но ти беше твърде съсредоточен в другото и така и не ги забеляза; пликовете си седяха на шкафчето. Исках да го отметна вместо теб. Да се уверя, че не пропускаш нищо важно.

– И пропускам ли?

– Един професор от Монтана иска да отидеш и да убиеш някакво уендиго12.

– Аз да не съм ван Хелсинг?

– Той казва, че познава д-р Бароуз от Холиоук.

Изсумтявам.

– Д-р Бароуз знае, че чудовищата не са истински.

Майка ми въздъхва.

– Кой знае кое е истинско и кое – не? Повечето от нещата, които ти си отпратил от тоя свят – някои биха ги нарекли чудовища.

– Така е – слагам ръка на вратата. – Сигурна ли се, че ще можеш да намериш билките, които ми трябват?

Тя кимва.

– Ти сигурен ли си, че ще ги навиеш да ти помогнат?

Поглеждам тълпата.

– Ще видим.