Анна в рокля от кръв

Морфран влиза в магазина, свиркайки си, но въобще не ни обръща внимание. Единственото, което издава, че е наясно с какво се занимаваме, е, че обръща табелата на входната врата от „отворено“ на „затворено“.

– Чакайте малко – казва Уил.

Томас точно е отворил уста да започне с текста и прекъсването го оставя в нелепо положение.

– Защо да се махаме оттам след заклинанието? Тя ще е слаба, нали така? Защо не я убием на момента?

– Такъв е планът – отговаря Кармел. – Нали, Кас?

– Ами да – казвам. – Но зависи как ще мине всичко. Дори не знаем дали ще проработи.

Не съм много убедителен. Мисля, че изрекох повечето реплики, докато се взирах в обувките си. За лош късмет, Уил веднага засича моята неувереност. Той прави крачка назад от кръга ни.

– Хей! Не може да правиш така по време на заклинанието – изджавква Томас.

– Млъквай, изрод – казва Уил пренебрежително и на мен ми кипва.

Той поглежда към мен.

– Защо трябва да си ти? Защо трябва ти да го направиш? Майк беше най-добрият ми приятел.

– Трябва да съм аз – казвам простичко.

– Защо?

– Защото камата е моя.

– Какво му е трудното? Замахваш и мушкаш, нали така? Всеки тъпак го може.

– При теб няма да проработи – казвам. – В твоите ръце това ще е просто нож. А обикновен нож не може да убие Анна.

– Не ти вярвам – казва той и застава пред мен.

Това е кофти. Искам Уил да е на моя страна не само защото ми трябва за кръга, а защото част от мен чувства, че му го дължа, че той заслужава да участва. От хората, които познавам, той пострада най-много от Анна. Какво да правя?

– Ще вземем твоята кола – казвам. – Всички. Тръгваме. Веднага.

Уил е зад волана и хвърля недоверчиви погледи към мен. Аз съм на седалката до него, а Кармел и Томас са отзад. Сега не ми се мисли колко ли се потят дланите на Томас. Трябва да им докажа – на всички тях – че съм всичко, което твърдя, че съм. Че това е моето призвание, моята мисия. А може би, след като Анна доста ме понатупа (макар че не искам да си го призная, това подсъзнателно ми влияе), имам нужда още веднъж да го докажа и пред себе си.

– Къде отиваме? – пита Уил.

– Ти ми кажи. Аз не познавам Тъндър Бей. Закарай ме там, където са призраците.

Уил осмисля информацията. Облизва устни напрегнато и поглежда Кармел в огледалото за задно виждане. Макар че изглежда нервен, усещам, че му хрумва някаква идея. Налага се всички да се хванем за нещо, когато той прави неочакван обратен завой.

– Ченгето – казва той.

– Ченгето? – пита Кармел. – Сериозно ли? Това е само измислица.

– Допреди няколко седмици всичко беше само измислица – отговаря Уил.

Караме през града, минаваме покрай търговската част и влизаме в индустриалната зона. Гледката се сменя на всяко кръстовище, от дървета със златисти и червенеещи листа, през улични лампи и ярки пластмасови табели, до железопътни линии и сиви бетонни сгради. Лицето на Уил е мрачно и не издава каквото и да било любопитство. Просто иска да ми покаже какво е намислил. Надява се, че ще се издъня, че ще се окажа въздух под налягане.

За разлика от него, зад мен Томас изглежда като развълнувано кученце, което не знае, че го водят на ветеринар. Трябва да призная, че и аз малко се вълнувам. Досега не съм имал много случаи да покажа способностите си пред други хора. Не знам кое ми се иска повече: да впечатля Томас или да изтрия самодоволното изражение от лицето на Уил. Разбира се, Уил ще трябва също да се пробва.

Колата забавя ход. Уил оглежда сградите вляво. Някои изглеждат като складове, други като евтини жилищни постройки, които са били изоставени преди доста време. Всички са в избледнял жълт цвят.

– Там – казва той и след малко промърморва под носа си. – Или поне така мисля.

Паркираме в малка уличка и всички слизаме. В тази обстановка Уил изглежда доста по-неуверен.

Вадя камата от чантата и я запасвам на рамото си, подавам чантата на Томас и кимам на Уил да ни води. Минаваме покрай фасадата на сградата и после покрай още две, докато стигаме до нещо като стар жилищен блок. Прозорците са като на апартаменти, с двойна дограма, но без стъкла. Встрани виждам противопожарна стълба. Натискам дръжката на входната врата. Не знам защо, но е отключено. Това е добре. Щяхме да бъдем доста подозрителна гледка, ако се качвахме по страничната стълба.

Когато влизаме в сградата, Уил прави знак да се качим нагоре. Смесват се много миризми, на кисело и застояло, сякаш твърде много хора са живели тук и са оставили собствената си смрад, несъвместима с тази на другите.

– Е? – питам аз. – Някой ще ми каже ли какво правим тук?

Уил не казва нищо. Само поглежда Кармел, която покорно заговаря.

– Преди около осем години имало ситуация със заложници в апартамент на горния етаж. Някакъв жп работник откачил, заключил жена си и дъщеря си в банята и започнал да размахва пушка. Някой повикал ченгетата и те пратили парламентьор. Не може да се каже, че преговорите минали добре.

– Тоест?

– Тоест – намесва се Уил, – ченгето, което било изпратено да преговаря, получило куршум в гръбнака, а извършителят се застрелял в главата малко след това.