Анна в рокля от кръв

Когато промърморвам това, с периферното си зрение засичам въпрос в погледа на Томас, който си превеждам като „само това ли ще кажеш“.

– Този призрак не е само ченгето – обяснявам. – И двамата са. И ченгето, и жп работникът в капана на една обща форма.

Това сигурно е жп работникът, мисля си аз и поглеждам към ръцете му точно в момента, в който той вдига пушка към Кармел. Тя изпищява, а Томас се хвърля върху нея и я събаря на земята. Уил не прави кой знае какво. Просто започва да повтаря на висок глас „това е просто призрак, това е просто призрак“ отново и отново, което си е доста тъпо. Аз обаче не се колебая.

Усещам удобната тежест на камата в дланта си, превъртам острието, за да сочи назад; държа го като този от „Психо“, когато напада мацката в сцената под душа. Но не смятам да го промуша. Ръката ми се стрелва нагоре, когато призракът насочва пушката към приятелите ми. Замахвам към китката му и почти я прерязвам цялата.

Той изревава от болка и отстъпва; аз също отстъпвам. Пушката пада на земята без звук. Странно е да видиш как нещо, което би следвало да издрънчи, произвежда нулев шум. Той гледа ръката си изумен. Тя виси на парче кожа, но няма кръв. Когато я откъсва, тя се изпарява в черен дим: тежки, зловонни стълбчета дим. Мисля, че няма нужда да казам на другите да не го вдишват.

– Това ли беше? – пита Уил паникьосано. – Мислех, че ще го убиеш това нещо!

– Не е нещо – казвам равно. – Това е мъж. Двама мъже. И те са вече мъртви. Аз ги пращам там, където им е мястото.

Сега призракът се нахвърля върху мен. Вече му привлякох вниманието. Навеждам се и се отдръпвам с такава лекота и с такава бързина, че дори не може да ме доближи. Отрязвам още една част от ръката му, когато се шмугвам под замаха му, и това предизвиква втора експлозия от дим, който се разсейва от полъха, създаден от движенията на тялото ми.

– При всеки призрак е различно. Някои умират отново, сякаш мислят, че са още живи.

Избягвам поредната от атаките му, завъртам се и забивам лакът в тила му.

– Други се разтапят в локва кръв. Трети експлодират.

Поглеждам към приятелите си, очите им са разширени, следят всичко съсредоточено и прехласнато.

– Някои оставят следи – прах или петна. Други не.

– Кас – казва Томас и сочи зад мен.

Но аз вече знам, че призракът се е изправил и ще ме атакува в гръб. Отстъпвам встрани и прокарвам камата през ребрата му. Той се свлича на коляно.

– Всеки път е различно – казвам аз. – С изключение на края.

Поглеждам право към Уил, готов съм да довърша работата. Но в този момент усещам как ръцете на призрака ме хващат за глезените и ме дърпат.

Какво казах току-що? И двете му ръце. Точно така. Само че си спомням ясно как отрязах едната. Тази мисъл ми се струва много интересна момент преди главата ми да се блъсне в талашитения под. Призракът се хвърля към гърлото ми и едва го удържам. Поглеждам ръцете и виждам, че едната е различна от другата. Малко по-тъмен тен на кожата, с по-дълги пръсти и изгризани нокти. Чувам как Кармел крещи на Томас и Уил да ми помогнат, но това е последното, което искам. Това би ми развалило кефа.

И все пак, докато се търкалям по пода със стисната челюст, опитвайки се да насоча камата към гърлото на призрака, ми се ще да имах малко повече от спортната физика на Уил. Аз съм слаб и жилав и това ме прави бърз и гъвкав, но когато стане дума за свободна борба, нямаше да е лошо да мога да метна някого през стаята.

– Нищо ми няма – казвам на Кармел. – Просто го чакам да се измори.

Думите ми са задавени от издайническо стенание и от напъна на цялото ми тяло. Те ме гледат с ококорени очи, а Уил прави отривиста крачка напред.

– Стой настрана! – извиквам и успявам да ритна противника си в корема. – Просто ми трябва малко време. Тук са двама, нали се сещаш?

Дишам тежко, пот се стича в косата ми.

– Няма грижи... просто ще трябва да правя всичко по два пъти.

Поне така се надявам. Това е единственото, което ми хрумва да опитам. Би следвало всичко да се свежда до отчаяно кълцане и ръгане. Не си представях точно това, като предложих да дойдем да половуваме. Къде са всички приятни и лесни призраци, когато ти трябват?

Напрягам мускули и със силен ритник отхвърлям ченгето/жп работник от себе си. Изправям се с мъка на крака, стисвам камата по-здраво и се концентрирам. Той е приклекнал за скок и когато се хвърля към мен, аз започвам да махам и да кълцам с камата като ходещ пасатор. Надявам се отстрани да изглежда по-ефектно, отколкото ми се струва. Косата и дрехите ми се раздвижват от полъх, който не усещам по тялото си. Черен дим изригва изпод мен.