Антихристът

Кенъли вече не можеше да понесе напрежението. Никакъв ужас, видян с очите, не можеше да е по-страховит от този, който не виждаше. Обърна се рязко към Смит и вдигна оръжието си. Без значение как колегата му бе успял да надхитри смъртта, дали се беше превърнал в зомби или в митичен демон, можеше да опита да го… Кенъли не довърши нито мисълта, нито движението си докрай. Нищо не можеше да направи.

Смит не беше зомби, оживял труп, изскочил от филм на ужасите. Смит изобщо не беше Смит, а гъмжаща, пълзяща маса от хиляди, милиони преливащи едно в друго многокраки, блестящи… неща, които втренчено го гледаха с миниатюрните си очички. Нещото, изпълващо костюма му и приело формата на лицето му, непрекъснато се движеше, кипеше, вероятно за да устои на силите на земното притегляне, които го дърпаха към пода и искаха да разрушат неестествените му форми. Под разкъсания костюм на Смит сякаш едновременно и в различен такт туптяха десетки сърца. Ръцете и краката на тялото му непрекъснато променяха дължината си, на дланите ту израстваха два пръста, ту скапваха, после отново се появяваха по няколко и отново падаха и се връщаха, носени от невидимите си крачета, за да се слеят в кошмарния образ. Само лицето запазваше формата си, но това като че ли правеше гледката още по-зловеща. Кенъли почувства как сърцето му спира. Ледена ръка се протегна през черепа и започна да мачка мозъка му. Въздухът не му достигаше, не можеше да диша… Полудяваше! Губеше разума си и все повече изпадаше във властта на жестоката халюцинация. Не, грешиш!

О, не, не грешеше! Прекрачи, макар и за кратко време, границата между нормалността и обезумяването, но мисълта не го стресна ни най-малко. Напротив — тази мисъл беше може би единственото нещо, което все още го предпазваше от истинско загубване на разума. Стоеше срещу човек, който всъщност беше ужасяваща карикатура, образувана от милиони насекоми, и това можеше да е само халюцинация. Кенъли отстъпи назад, докато гърбът му опря в прозореца и чак сега, с голямо закъснение довърши движението с дясната си ръка. Дулото на пистолета се насочи в лицето на Смит.

— Какво искаш?

Не се страхуваше да говори с видението, това правеше ситуацията много по-поносима. Можеше да преживее представата, че е загубил разума си и всичко е само плод на въображението му. Но не и това, което наистина ставаше. Съвсем определено не.

Дойдох да те предупредя. Още не е твърде късно.

— Твърде късно ли? За какво?

Фигурата приближи, но го направи, без в действителност да се движи, без да пристъпва или да извърши друго движение, познато на Кенъли. Беше грозно разтичане и плъзгане на плът, сякаш тялото се състоеше от течна протоплазма, придържана в определена форма само от тънка мека ципа. Кенъли се опита да отстъпи още назад, но зад него нямаше повече празно пространство. Стъклото изпука, когато с всичка сила се облегна на него, но не се счупи.

Не бива повече да вървиш по този път, прошепна гласът в мислите му. Още не е много късно, виж каква цена заплатих аз.

— Ти не си Смит! — отсече Кенъли. В гласа му се долавяше писклива, нотка, която го изплаши. — Смит нямаше да ме предупреди! За нищо!

Да, никога не съм бил твой приятел, със спокоен глас изрече Нещото-Смит. Но нещата се промениха. Светът се промени, Кенъли. Времето на лъжите отмина. Взех решението много отдавна и платих цената. Животът ми беше всъщност смърт, а наказанието беше това, че живях. Умножено стотици хиляди пъти. Гледай! Фигурата отново направи една от онези грозни, пълзящи крачки, а това вече беше повече, отколкото Кенъли можеше да понесе. Изкрещя и натисна спусъка — два, три, шест пъти един след друг, докато изстреля всичките си патрони. Изстрелите проехтяха в празния коридор като оръдейни гърмежи и всички попаднаха в целта. Смит беше се доближил достатъчно, за да може да го улучи. Куршумите се забиха в лицето му и разкъсаха стотици от дребните живи части от пъзела, които го съставяха.

Кипящите ръце се вдигнаха, дланите и лицето се сляха в трепереща маса и отново се разделиха. Когато се спуснаха надолу, лицето отново беше цяло и невредимо. Невъзможно бе да се пресметне броят на съществата, съединили се в подобието на човешки образ, но сигурно бяха хиляди. Или петдесет, или един милион. Това ли искаше да му каже Смит? Трябваше ли да умре сто хиляди пъти, за да заплати за единия си живот?

Върни се, продължи Смит. Не отивай там! Ще платиш за всичко, което си направил, и за това, което не си, но смъртта не е това, за което я мислиш. Времето за милост също отмина, като това на лъжите и на прошките. Не трябва повече да преследваш Салид и двамата с него или това, което ще ти се случи, ще бъде милиони пъти по-лошо от моята съдба. Остави ги да си идат!

— Защо?! — кресна, или по-точно изпищя Кенъли. Нещо в него сякаш се скъса. Изведнъж усети как огромна сила натисна някаква стоманена пружина между слепоочията му. Защо просто не умре, сега, веднага?!