Антихристът

— Сигурно — отвърна мъжът на волана, без обаче да отстъпи мястото. Дори не свали крака си от педала на газта, а го натисна още повече. Двигателят зловещо изрева и фордът със силно клатушкане влезе в завоя. Салид се хвана за седалката на шофьора, за да не падне.

— Включете на следващата скорост — предложи той. — Така се удължава животът на двигателя. А и няма да правим много силно впечатление.

Шофьорът направи, каквото му казаха и със силен удар превключи — ако се съди по шума, без да използва съединителя.

— Май не сте опитен шофьор, а? — попита Салид.

— Даже и книжка нямам — призна непознатият. — Но ако ни спрат, е по-добре аз да съм на волана. — При тези думи той вдигна поглед към Салид. За първи път, откакто бяха влезли в колата, Бренер различи чертите на лицето му, макар и само на зеленикавото отражение от арматурното табло. Беше покрито със засъхнала кръв. Напряко през лявата му половина зееше рана, върху която кръвта още не беше засъхнала. Кожата, която се виждаше, беше бледа като на смъртник. Бренер бързо отмести поглед. Не искаше да знае каква тайна носи със себе си непознатият. Дори не искаше да знае защо им помогна.

Салид също замълча за известно време. Когато заговори, гласът му леко трепереше. Бренер забеляза, че така силно се е хванал за облегалката на предната седалка, че пръстите му бяха побелели.

— Накъде ни карате? — попита той.

— Към манастира — отвърна непознатият.

3.

Гърмът от експлозията отдавна беше заглъхнал, но стъклото на прозореца продължаваше да вибрира под пръстите на Кенъли. Глухият трясък, с който хеликоптерът се превърна в пламтяща топка, беше проехтял в ушите му по-скоро като писък, отколкото като взрив. Имаше чувството, че усеща горещината, струяща от пулсиращата светлина зад бетоновата стена от другата страна на улицата. Усещането беше толкова силно, че опряните му в прозореца ръце изведнъж започнаха да го болят. Не можеше да ги дръпне назад.

Както и не можеше да направи каквото и да било или да формулира някаква ясна мисъл в главата си. Единственото, на което беше способен, бе да изпитва невероятен ужас. Този път видя какво стана и нямаше как да го отрече. Мракът бе оживял и бе помел хеликоптера така, както беше погълнал и убил тези, които изпрати в къщата. Но това беше нещо друго. Момчетата знаеха какво вършат, осъзнаваха риска, който поемат. Макар и да не знаеха срещу какъв противник са изправени, все пак разбираха, че е възможно да имат работа със сериозен враг. В крайна сметка нямаше никакво значение дали са убити от палестински терорист, или от някаква мистична сила.

А двамата пилоти в хеликоптера не подозираха с кого се бият. Смятаха, че в непобедимата си унищожителна машина са на най-сигурното място на света, и не знаеха какво ги очаква. Нещо повече — ако наистина знаеха какво правят, със сигурност нямаше да изпълнят заповедта на Кенъли и щяха да вземат на прицел по-скоро него, а не тримата долу на улицата. Той ги измами. Все едно, че бе взел пистолета си и със собствените си ръце ги беше разстрелял.

Странно — до този момент Кенъли никога не се беше замислял за хората, които изпращаше на почти сигурна смърт. Както мнозина от колегите си, се превърна в циник, за когото човешкият живот не бе нищо повече от средство, с което винаги можеше да постъпва както намери за добре — нещо като материална стойност, представляваща сбор от разходите за обучение, екипировка и възможни финансови претенции на евентуални близки. За първи път от толкова време насам изпита чувството, че не просто е разрушил нещо, а че смъртта на двамата пилоти е натоварила съвестта му с товар, твърде тежък, за да го понесе. Какво става с него? Що за мисли го спохождат? За миг Кенъли затвори очи и допря чело до стъклото, но това не помогна. В главата му бушуваше хаос от непознати, страховити усещания и картини, пред които не можеше просто да затвори очи, защото бяха зад клепачите му. Да не би да губи разсъдъка си? Не.

Просто си се научил как да гледаш и какво да виждаш. Гласът, който чу, не беше действителен. Не беше като другите гласове, които чуваше през целия си живот и затова в първия момент дори не обърна внимание на думите, а ги сметна за част от емоционалната буря, бушуваща в мозъка му. Но имаше нещо в тях, което беше еднакво чуждо и различно, и страшно познато. Кенъли отвори очи. Искаше му се да не го прави, но не можеше да постъпи иначе.

Не беше сам. Чувството, че го наблюдават, което през цялото време го беше измъчвало, мигновено се превърна в убеденост. Някой стоеше зад гърба му. Виждаше само сянка, разкривено отражение върху стъклото, което в светлината на пламъците извършваше тайнствени движения, но веднага разбра кой е.

— Какво искаш? — простена той. — Иди си! Остави ме на мира! Махай се!

Фигурата, приела образа на Смит, макар че не можеше да е той, направи няколко крачки към него и се превърна в човешко тяло, което бе толкова неистинско, че предизвикваше ужас. Още не е късно.