Антихристът

Бяха изминали може би пет минути, откакто кацнаха и пилотът изключи роторите. Усещането за време на Кенъли беше спряло, както и часовникът му, и този на Адрианус. Може да бяха часове, а може и само секунди. А може би вече не съществуваше и време. Отдавна трябваше да е съмнало, но през кръглите прозорци на хеликоптера се виждаше само тъмнина. Някой бе дръпнал черно покривало на небето и бе изгасил светлината.

Кенъли мълчеше. Пръстите му галеха метала на оръжието, сложено върху коленете му, но почти не усещаше хладния допир. Не беше сигурен дори, че правилно разбира думите на Адрианус.

— Това е чудовищно! — прошепна той. Разговорът беше също толкова абсурден, колкото и темата — между въпрос и отговор минаваха повече от пет минути, а и те не винаги следваха логичния ред. — Това, което разказахте, е… — той не довърши изречението си.

Минута след това Адрианус каза:

— Сигурно сте прав, Кенъли. Но вече се случи. И постъпихме правилно. Нямаше да сме тук, ако тогава не го бяха затворили.

— И какво спечелихте от това? — вяло попита Кенъли. Трябваше да насилва езика си да се движи. Душевната парализа, предизвикана от разкритието на Адрианус, водеше след себе си и физическа, която настъпваше със закъснение.

— Той ще унищожи всички ни. С какво да го спра? С това тук ли?

Той вдигна пушката с две ръце нагоре и така силно я разтърси, че Адрианус инстинктивно се дръпна малко назад в седалката си. Острата му реакция изненада и него самия, но не можеше да я разбере. Не вярваше на чутото от Адрианус. Бог и Дявол, Иисус и Велзевул — религиозни дрънканици… Суеверие! Останки от отминал свят, отживелици както самият Адрианус. Нито за миг не се съмняваше, че е истина.

— Не съм ви обещавал, че ще успеете — припомни му Адрианус. — Дори не съм ви обещавал, че ще оцелеете след това. Но трябва да опитаме! Веднъж успяхме да го спрем.

— И какво спечелихте?

— Време — отвърна Адрианус. — Две хиляди години, мистър Кенъли. За нас. За всички ни. Може да успеем още веднъж да си изпросим отсрочка. Трябва да опитаме.

Кенъли тръсна глава.

— Прекрасно е, че непрекъснато повтаряте „ние“.

— Бих го направил и сам — каза Адрианус. — Но не мога да стрелям.

Причината беше толкова проста, че Кенъли веднага я прие. Не искаше повече да спори. Не искаше изобщо да говори. Думите изведнъж му се сториха безсмислени. Отново сложи пушката върху коленете си и започна да прокарва пръсти отгоре.

Времето течеше. Часовниците им бяха спрели, но секундите се нижеха и шумът от движението им беше почти доловим. Срокът, който спомена Адрианус, сигурно отдавна беше изтекъл. Може би бяха дошли твърде късно. Салид и двамата с него сигурно отдавна са пристигнали на мястото, много преди да кацнат, и събитията, които искаха да спрат, отдавна бяха започнали.

Чу се леко писукане. Адрианус бръкна в джоба на сакото, извади малък телефон и се обади. Слуша не повече от секунда, после каза:

— Разбрано. Излитайте!

— Там ли са вече? — попита Кенъли.

— Приближават. — Адрианус посочи с глава пушката върху коленете на Кенъли. — Пригответе се, няма да имате много време!

Всичкото време на света беше негово. Кенъли беше добър стрелец и бе сигурен, че може да улучи човек от летящ хеликоптер, още повече пък с автоматично оръжие като това в ръцете му. Но не беше забравил какво му каза Нещото, приело образа на Смит: Мъжът, който ще бъде твой съдник. Няма да убие Салид, Салид щеше да убие него. Знаеше, насекомите-човек му казаха.

Въпреки това стана, отиде до вратата и я отвори. Над главите им роторите се завъртяха и цялата машина леко затрепери — това беше всичко. Дори когато хеликоптерът се вдигна във въздуха, Кенъли почти не усети, че лети. Просто земята отдолу безшумно започна да се отдалечава, следвана от сенките на разрушените манастирски стени, сред които до този момент бяха чакали. Кенъли бавно подви дясното си коляно, подпря лакът на бедрото и притисна пушката до рамото си.

— Ще се моля за вас — каза Адрианус. Казаното не беше по абсурдно от всичко, изречено досега, и Кенъли го посрещна съвсем равнодушно. И въпреки това думите подействаха странно успокоително. Всичко беше объркано, с главата надолу. Точно той, Кенъли, убеденият атеист, изведнъж се превърна във воин от последната библейска битка. Реши по-късно — ако за него имаше по-късно — отново да се посмее на зловещата шега на съдбата.

Включи уреда за нощно виждане на пушката и притисна лявото си око към мерника. Хеликоптерът престана да набира височина и се завъртя на деветдесет градуса. Под тях се показа краят на гората. В зеленикавата картина отрупаните със сняг дървета приличаха на кадър от научнофантастичен филм — недействителни, с резки, неестествени очертания. Различи трите фигури, вървящи по заснежената горска пътека толкова ясно, сякаш бяха на по-малко от метър разстояние пред него.

— Готово!