Антихристът

Салид ги наблюдаваше с видима изненада, но не каза нищо, само измери Йоханес с изпитателен поглед, после рязко се обърна и посочи към стените на манастира.

— Да вървим!

И нито дума за това, което стана. Нито поглед към разбилия се хеликоптер, от който само на двадесетина метра зад тях, в храстите, се издигаха дим и огнени пламъци. Станалото — станало, все едно защо и как. Салид явно вече се беше примирил и вживял в ролята, която по-могъщи сили бяха отредили на него и на спътниците му. Или пък просто се страхуваше да не получи отговори на толкова много въпроси.

— Ще се справите ли? — попита Бренер Йоханес, макар че духовникът му помогна да се съвземе. Йоханес продължаваше да трепери, което вероятно се дължеше на студа, който въпреки горещия полъх от пламтящия хеликоптер ставаше все по-непоносим. В очите му имаше обаче и друг, мрачен пламък, който плашеше Бренер. Духът му беше се завърнал от заточението в Ада, но бе донесъл нещо със себе си, а Бренер не искаше да узнава какво е то.

Наближиха манастира. Пътят се оказа по-дълъг, отколкото се бе сторило на Бренер, защото нощта и неестествената светлина изкривяваха разстоянията. Към това се прибавяше още, че бяха на края на силите си. Трябваха им цели десет минути, докато стигнат до извитата арка на портата. Бренер беше толкова изтощен, че се свлече край стената и затвори очи, за да събере сили.

Салид също клекна и шумно задиша. Ръцете му така силно трепереха, че сложи оръжието долу, но отново го грабна и силно го притисна до себе си. Изглеждаше направо смешен. Така, клекнал, свит, здраво стиснал пушката до гърдите си, напомняше на Бренер на джудже, което след дълго търсене най-сетне е намерило съкровището си.

Бренер преброи наум до двадесет и пет. Времето, което му отне броенето, беше повече, отколкото можеха да си позволят, но бе и минимумът, нужен да се посъвземе, ако иска да направи още една крачка. Когато отвори очи, Салид вече се беше изправил. Йоханес стоеше до него и с широко отворени очи се оглеждаше наоколо. Бренер се запита дали изобщо може да види нещо в почти пълната тъмнина, която ги обгръщаше. Той самият беше като сляп. Различаваше фигурите на Салид и Йоханес като призрачни видения в сивата светлина, падаща пред сводестия отвор. Мракът зад тях беше като мракът на Вселената. Или на Нищото.

— Сега накъде? — попита Салид.

Бренер се накани да отговори, но после осъзна, че въпросът беше отправен към Йоханес, а не към него. Йезуитът неразбиращо погледна Салид.

— Защо питате мен?

Салид присви очи. Изглеждаше объркан и някак нерешителен.

— Мислех, че мястото ви е познато — остро отвърна той.

— Никога не съм бил тук.

— Нали казахте, че познавате тайната на манастира?! — Салид рязко пристъпи към Йоханес.

— Знам тайната, но не познавам мястото. Никога не съм идвал тук.

— Момент, момент! Искате да ми кажете, че…

— Добре, всичко е наред — тихо го прекъсна Бренер. — Оставете го на мира! Знам пътя. — Не го знаеше, но беше убеден, че ще го намери. Някой — Нещо — ги беше довело дотук. И определено не го беше сторило, за да ги изостави в последния момент.

Салид обаче не се задоволи неговия отговор. Направи още една крачка към Йоханес и за миг, наистина за много кратък миг, в очите на Бренер отново се превърна в човека, който е бил през по-голямата част от живота си — убиец, който отнемаше човешки живот с лекотата, с която други гасяха цигарата си, и който не познаваше думата „съвест“.

— Не, не е добре! Този човек каза, че знае. По дяволите, рискувах живота си заради тези негови думи! А сега пък ми разправя, че никога не е бил тук!

— Той никога не е твърдял обратното — припомни му Бренер. — Престанете! Не сме тук, за да се нападаме взаимно!

В продължение на няколко секунди беше убеден, че Салид ще насочи гнева си към него, но ядът и напрежението на палестинеца се стопиха така бързо, както въздухът излиза от спукан балон.

— Е, добре — промърмори той. — Тогава ни покажете пътя, и то веднага! Искам най-сетне всичко да свърши!

Бренер се поколеба. Сега беше последният момент, в който трябваше да признае, че и представа няма накъде трябва да вървят. Даже не знаеше какво точно търсят — или пък какво ги беше довело дотук. Нещо дълбоко в него все още се съмняваше в думите на Салид и Йоханес. Беше наистина абсурдно! Не, не абсурдно, а прекалено страшно. Имаше неща, за които човек не биваше дори да помисля, а това, което се случваше тук, беше точно такова.

Преди съмнението му да пробуди недоверието на Салид, той се обърна и мина от другата страна на сводестата арка. Йоханес безмълвно тръгна след него. Салид остана последен. Бренер го чу как сваля предпазителя на оръжието си. Като че ли това, което ги очакваше, може да бъде убито с куршуми! Смешно!

— Наистина ли никога не сте били тук? — попита Бренер, когато пристъпи в опустошения вътрешен двор. Огледа се внимателно, но с периферното зрение долови кимването на Йоханес.