Антихристът

Изстрелът можеше да улучи и Бренер. За миг дори му се стори, че изпита болката, отнела живота на Салид, после в крайниците си усети странно гъделичкащо изтръпване. Не изпитваше истински ужас, сякаш чувствата му вече бяха изразходвани. До него Йоханес изплашено вдигна ръка пред лицето си и изхлипа полугласно, но Бренер долови някак отдалеч. Запита се защо, но дори и въпроса не зададе с гняв или огорчение, а с някакво студено, почти научно любопитство. Нямаше смисъл. Защо трябваше да идват чак тук? За да умре Салид на това място?

Чу шум и когато отвори, очи видя как към тях приближава фигура, излязла сякаш от истински кошмар. В призрачната светлина на свода я различи като сянка, но това направи нещата още по-лоши, защото даде достатъчно храна на въображението му да си представи ужаса, който очите не можеха добре да различат.

Мъжът сигурно беше горял, защото дрехите му приличаха на паяжина от сива пепел и полуовъглени влакна, впили се в плътта му. Лицето, черепът и ръцете представляваха ужасна зееща рана, покрита на места с петна засъхнала кръв, като петна от екзема. Изгореният сигурно изобщо не виждаше — очите му бяха затворени или липсваха, а от невероятната топлина устните бяха разтегнати в постоянна усмивка. Мъжът се олюляваше, изглежда единият му крак беше счупен, стъпките му оставяха кървави отпечатъци върху пръстта. Съществото не можеше да е живо, а още повече пък да се движи. Но беше тук, влачеше се като зловеща карикатура на човек, идваше към тях и на всичко отгоре в ръката си стискаше изгорелите останки от пушка. Ако наистина беше стрелял с това оръжие, истинско чудо бе, че не е гръмнало в ръцете му.

Ужасът, който Бренер очакваше, не идваше. Разбра само, че е имало защо да се страхува. Демонът беше пред тях, само че не ги очакваше зад вратата, а отсреща, скрит в тъмнината на последната безкрайна нощ, спуснала се над света. Взе със себе си Салид, а сега щеше да прибере и тях — първо Йоханес, после него. Можеше да избяга. Нещото, идващо към тях като излязло от Ада, не се движеше бързо. Дори не трябваше да тича, за да му се изплъзне. Защо? Къде да бяга? Нямаше къде да се скрият.

Бренер беше уморен от бягане и криене. През целия си живот беше бягал — от нещо или някого, повечето пъти от самия себе си. Вече не искаше.

Но кошмарното създание не беше дошло, за да го унищожи. Влачеше се към тях с малки, мъчителни крачки. Лявото му рамо опря стената и остави тъмночервена следа върху саждите. Когато се приближи, Бренер усети миризмата на изгоряло месо и нажежен метал, която се носеше от тялото. Не направи опит да се отдръпне от пътя му, но и мъжът от своя страна не посегна, за да им направи нещо. Клатушкайки се, наближи трупа на Салид, застана точно до него и вдигна оръжието си. Дулото беше насочено към главата на палестинеца, но пръстите явно вече нямаха силата да натиснат спусъка и след миг ръката се отпусна. Дланите се разтвориха и пушката изтрополи на земята, фигурата залитна, издаде странен гъргорещ звук, сякаш се опитваше да каже нещо с липсващите си гласови органи, и протегна ръка към Бренер. В движението нямаше нищо заплашително, приличаше по-скоро на отчаяна молба за помощ.

Бренер се дръпна назад — не от страх, а от погнуса, която го обзе при вида на осакатената ръка и от миризмата. Изгореният мъж отпусна ръката си, обърна се с молещ поглед към Йоханес, накрая тръгна към вратата. Примигващата червена светлина, идваща от подземието, се сля с цвета на това, което някога е било лицето му. В този миг наистина имаше вид на демон, за какъвто Бренер го сметна в първия момент. Направи неуверена крачка още по-напред и застана толкова близо до най-горното стъпало, че ако загубеше равновесие, щеше да падне.

Салид помръдна. Бренер забеляза движението само с периферното си зрение и в първия момент дори не му обърна внимание. Не е възможно, Салид бе мъртъв! Толкова мъртъв, че повече не можеше да бъде! Куршумът бе разкъсал гърлото и тялото му лежеше в огромна локва кръв. И въпреки това се движеше! Смъртта и животът вече не бяха това, което винаги са били.

Бавно, с мъчително, но и съвсем целенасочено движение той се надигна и посегна към пушката си. Изстрелът на непознатия явно беше разкъсал не само мускулите и сухожилията, но беше разбил и костите, защото главата му свободно се люлееше наляво-надясно, но ръцете здраво стискаха оръжието. Ясният звук, който се чу при зареждането на патрона, отекна в стените на свода като оръдеен гърмеж. После всичко стана едновременно.

Изгореният мъж се обърна и впери поглед в Салид. Затворените очи се разшириха и въпреки унищоженото лице Бренер различи израза на безкраен ужас.

— Значи е истина! — прошепна той.

В същото време Йоханес така силно изкрещя, сякаш смъртоносният куршум щеше да улучи него.

— Не! Няма да позволя! Никога вече!

Скочи напред, без да си дава сметка, че ще попадне между Салид и непознатия и точно пред дулото на насочената пушка. Вкопчи се отчаяно в Салид и се опита да изтръгне пушката от ръцете му, но закъсня със секунда. Или може би блъскайки се в него, сам натисна спусъка.