Антихристът

Заставайки на двора, изпита странно чувство. Бяха изминали едва четири дни, а манастирът така се беше променил, сякаш вече беше съвсем друго място. Стояха в средата на изгорени руини, чиито основи като че ли бяха разместени. Голямата сграда на отсрещната страна на двора липсваше. Очакваше да види изпепелени останки, купища развалини със стърчащи от тях греди, но постройката просто беше изчезнала. Взривът явно е бил много силен.

Онова, което беше останало, безнадеждно бе пострадало. Бренер виждаше само сенки и черни очертания, които трудно се различаваха на фона на тъмносивото небе. Сводестата арка на портата, през която минаха, единствена бе останала почти непокътната. Силите, бушували тук, не можеха да бъдат сравнени с експлозията на паднал хеликоптер, дори да е бил натъпкан до пръсване с муниции.

— Не. Никога. — Йоханес отговори на въпроса му чак след няколко минути. — Но винаги съм искал. Да дойда беше… всичко, което някога съм желал.

Салид отвори уста да каже нещо, но с рязко движение на ръката Бренер му даде знак да мълчи. Йоханес не просто разговаряше с него, думите му не бяха и истински отговор на зададения въпрос.

— Това беше единствената причина, поради която постъпих в Ордена — продължи Йоханес. — Те убиха баща ми. Беше попаднал на следите им. Повечето неща, които знам за тях, ги научих от него. Беше журналист. Преследва ги през целия си живот, но накрая го унищожиха. Тогава се заклех да ги унищожа. Погледна Бренер. Тайнственият огън продължаваше да проблясва в очите му, но сега те бяха пълни със сълзи.

— Питахте ме каква е голямата ми тайна — прошепна духовникът. — Е, сега я знаете. Не станах йезуит от убеждение. Всичко беше измама. Исках отмъщение, това е.

— И намерихте вярата си — предположи Салид. Думите, казани от него, изненадаха Бренер, защото сам щеше да ги изрече след секунда, макар и само от съжаление към Йоханес. До този момент не бе смятал, че Салид е способен да изпита подобно чувство.

— Стана по-късно. Но това не прави нещата по-добри.

— Това променя всичко — не се съгласи Салид.

— Аз убих човек — прекъсна го Йоханес и вдигна ръце. — С тези ръце, Салид! Унищожих живот и съм проклет. Сигурно това е наказанието за всичко, което съм сторил.

Отново започна да им се изплъзва, Бренер го усети. За кратко йезуитът беше намерил обратния път от Ада, но това явно е бил последният му протест. Може би твърде голяма част от него беше останала отвъд бариерата и тежестта на вината, теглеща го надолу, бе твърде голяма. Оставаха им най-много няколко мига.

— Салид е прав — бързо каза той. Чувстваше се безпомощен и думите му прозвучаха точно така — безпомощно и отчаяно. Йоханес им беше нужен! Не знаеше защо, но им трябваше. Всеки от тримата имаше задача на това място, а задачата на Йоханес още не беше изпълнена. — Моля ви, Йоханес, не се предавайте! Борете се! Ние… имаме нужда от вас!

— И за какво? — тъжно се усмихна духовникът. — За да убивам още хора ли? Да унищожа още един живот? — Той поклати глава. — Няма да го допусна!

— Никой от нас няма да успее да направи нищо, ако продължаваме да стоим тук и да приказваме — каза Салид. — Казахте, че знаете пътя, Бренер. Водете ни!

Знаеше го. Веднъж вече бе минал по него и споменът беше в главата му, но всеки път, когато протегнеше ръка, той се изплъзваше между пръстите като риба във вода. Бяха съвсем близо! Всичко му е познато! Бяха на това място — Астрид и той, нейната голяма лъжа. Беше и обещал сигурност, а и донесе смърт. Тя се превърна на пепел пред очите му. Видя вратата, зад която започваше стълбата. Обърна се и посочи назад към арката.

— Там! Вратата отляво!

Салид пръв се върна под извития портал и спря пред вратата. Тя беше овъглена. Горният пласт на дървото бе напукан, но вратата беше издържала на адския огън. Когато Бренер застана до него и протегна ръка към дръжката, палестинецът го спря и направи знак и на двамата да се дръпнат назад. Премести пушката върху десния си лакът, сложи пръст на спусъка и чак тогава протегна другата ръка, за да отвори.

Сърцето на Бренер заби по-силно. Изведнъж цялото му същество закрещя и искаше да възпре Салид, да го дръпне назад и да бяга с всичка сила. Нещо ужасно, невероятно щеше да се случи, ако някой отвореше тази врата!

Салид отмести овъгленото резе. То се разпадна под пръстите му и вратата се отвори. Странна, примигваща червена светлина хвърли отблясъците си навън и освети лицето и ръцете на Салид с цвета на прясна кръв.

Нищо не последва. Демоните на Ада не връхлетяха върху Салид, за да го повлекат в мрачното си царство. Сатаната също не се появи. Зад изгорялата врата се показаха първите стъпала на стълба, издълбана в скалата и осветена от примигващата светлина на факла, която гореше някъде долу на дъното. Нямаше нищо друго, абсолютно нищо.

— Виждате ли? — каза Салид. Насили се да се усмихне, но усмивката беше също толкова неестествена, колкото и облекчението, с което изрече думите си. — Нищо не стана.

Свали оръжието и тялото му се отпусна. В същия миг проехтя изстрел.

9.