Антихристът

— Не, естествено. Но това тук… — Откритието и явно наистина много я беше впечатлило. — Не знаех, че живеят толкова примитивно. Не видях дори ключ за осветление.

— Съмнявам се, че изобщо имат електричество — каза Бренер. Всъщност дори беше сигурен, че нямат. Просто не би подхождало на обстановката.

— Може би. Но е направо… лудост. — Тя отиде до вратата и я отвори. — Всички тия зидове може да са от каменната ера. Питам се, какво ли правят тук.

От доста време насам Бренер също си задаваше този въпрос, при това с нарастващо объркване. Единственото, което съвсем определено знаеше, бе, че манастирът не беше обикновен. Но беше сигурен, че не трябва да задава въпроси на брат Себастиан.

— Молят се, предполагам — рече най-накрая. — И всичко останало, което правят набожните хора в манастир.

Отговорът явно изобщо не удовлетвори Астрид, както впрочем и него самия. Тя направи кисела гримаса, отвори вратата още по-широко и направи крачка, така че застана наполовина в помещението, наполовина отвън.

— Остави! — каза Бренер. — Обещахме на Себастиан да чакаме тук.

— По-точно, ти му обеща — поправи го Астрид. — В крайна сметка не искам да открадна нещо, а само да се поогледам, и толкова.

— Моля те, не го прави! — повтори Бренер. — Дадох му думата си и това трябва да се отнася и за теб.

— Все едно, че го каза на вратата. Всъщност така се и оказа, защото Астрид вече беше излязла и завила надясно, така че не я виждаше.

Със смесица от отчаяние и гняв той я последва. Не можеше да я задържи със сила.

Астрид вече се беше отдалечила на няколко крачки от вратата и почти беше достигнала тесния тунел към вътрешния двор, когато я настигна. Бренер беше готов да я задържи, но тъкмо когато протегна ръка, за да я хване, тя сама спря.

Може би защото пред нея нямаше нищо толкова за гледане или поне не нещо интересно. Зад сводестата врата се простираше правоъгълен вътрешен двор, който с простотата си въздействаше едва ли не величествено. Астрид обаче сигурно би го определила като скучен. Не беше много просторен. В граничещите с него построени от масивни каменни блокове сгради се виждаха три или четири врати, които извеждаха към него. На отсрещната страна Бренер съзря няколко тесни, дълбоко врязани в стените прозореца, зад които му се стори, че забелязва някакво движение. Дворът беше постлан с големи, грижливо изгладени каменни плочи, а покривите бяха направени от тежки късове шисти, които неизброимите векове бяха покрили със сребърна патина. Всичко в сградата изглеждаше свръхголямо и тежко. При това нямаше причина да е така, помисли си Бренер. Ако познанията му за архитектурата и крепостното строителство не го лъжеха, тази странна смесица от замък и крепост трябваше да е някъде от девети или десети век, време, през което на хората все още не им е било нужно да се защитават от топове и стенобойни машини зад по-дебели стени. Затова пък е било още по-трудно да се довлекат дотук тежките стотици тонове каменни блокове, защото строителният материал съвсем явно не беше добит от тази област.

— Ела — подкани я той. — Да се връщаме, няма нищо за гледане.

Астрид се поколеба само за секунда, вероятно заради принципа си да не изпълнява веднага това, за което я молеше. Накрая кимна с глава, обърна се с отчаяна въздишка и… вдигна изненадано глава.

— Какво е това?

— Кое какво е? — Бренер също се заслуша, но в първия момент не долови нищо. Но после го чу — далечен, постоянен шум, звучащ чуждо и същевременно познато, сякаш някъде много далеч някой прави пуканки в голяма тенджера. Много далеч и в много голяма тенджера. С бързи крачки Астрид мина край него и застана под свода на вратата. Шумът продължи още няколко секунди, после престана още преди да направят и половин крачка назад към моста.

— Чакай! — извика Бренер. Отново трябваше да тича, за да настигне Астрид, но сега поне в правилната посока. Себастиан едва ли би възразил, че са разгледали края на гората.

Стигнаха спуснатия мост и спряха. Погледът на Астрид неспокойно се местеше отляво надясно и обратно. Изглеждаше много напрегната.

— Какво беше това? — прошепна тя. — Не ми харесва.

Бренер не каза нищо. Не знаеше какъв беше шумът, който чуха, но усещаше, че му е познат и това разпознаване го изпълваше с безпокойство. Беше…

…звук, който е чувал безброй пъти преди това. Никога на живо, а в киното, по телевизията, във видеофилмите. Насеченото стакато на картечна стрелба.

Не можеше да бъде! Не беше възможно! Подобни неща не се случваха, не и в действителността. И не тук.

— Там — обади се изведнъж Астрид, сочейки на юг. — Гледай!

Бренер проследи движението на ръката и и онова, което видя, го накара за секунда да се усъмни в разума си. Плътно над върховете на дърветата, така че роторните перки отвяваха бяла пелена от клоните, хеликоптерът бързо се приближаваше към тях. Шумът от двигателя звучеше пискливо и неравномерно и машината не летеше в права линия, а се олюляваше като опиянено водно конче.