Антихристът

Секунда по-късно над гората се показа втори хеликоптер, който явно преследваше първия. И двете машини като че ли горяха, защото зад себе си влачеха накъсани бели ленти дим.

— Какво, за Бога, е това! — прошепна отново Астрид. Едва когато продължи, Бренер разбра, че няма предвид случващото се, а единия от двата хеликоптера. — Прилича на извънземна машина!

— „Апах“ — автоматично отвърна Бренер, макар че в момента му се струваше напълно абсурдно онова, което виждаше. — Но това… това е боен хеликоптер. Какво, по дяволите, търси тук боен хеликоптер?!

Под отрязания нос на „Апах“-а припламна оранжевочервен огън. Чу се рязко виене, прилично по-скоро на фанфарно изсвирване, отколкото на звук от изстрели, и малкият хеликоптер се наклони встрани като пеперуда, ударена с длан по средата на полета си.

— За Бога! — прошепна Бренер. — Те… те стрелят.

Дори не му хрумна, че двамата с момичето са в опасност, макар че и двете машини летяха право към манастира. Бяха на разстояние два или три километра и при скоростта, с която се движеха, щяха да са тук само след секунди.

— Сигурно снимат филм — шепнешком предположи Астрид. Без да съзнава, беше се приближила съвсем плътно до Бренер и цялата трепереше.

Последвалият залп, който „Апах“ — ът изстреля към бягащия „Чопър“, даде отговор вместо Бренер. Куршумите пропуснаха целта, но с плющящ звук се забиха в короните на дърветата, разкъсаха листата и клоните, заудряха като стоманен дъжд върху подвижния мост и натрошиха тънката ледена покривка на замръзналата река.

— Мили Боже! — изкрещя Бренер. — Да се махаме!

Той се обърна, дръпна девойката след себе си и побягна, за да се скрие под свода на вратата. Астрид изпищя и размаха ръце като удавник, дърпащ със себе си своя спасител, но Бренер не я пусна и просто я влачеше след себе си. Воят на двата хеликоптера се засили и отново проехтя резкият метален звук, с който оръдието на „Апах“ — а стреляше.

Бренер се огледа в движение и видя, че малкият хеликоптер губи скорост и височина и под остър ъгъл се приближава към моста. Може би пилотът се надяваше, че другата машина няма да стреля, за да не улучи сградата.

Само че надеждата му беше измамна. Бренер чу ужасния звук на картечното оръдие, още преди да види „Апах“ — а който връхлетя от небето като чудовище, бълващо огън. Залпът не улучи хеликоптера, по попадна в свода на вратата.

Край! Бренер знаеше, че в този миг ще умрат, но дори не изпитваше страх. Гонени от следващи една след друга експлозии, които изхвърляха каменни отломки чак до тавана на свода, двамата с Астрид тичаха към отсрещния край на тунела, без всякаква надежда да го достигнат.

Бренер почувства как го улучиха.

13.

Дори не го заболя. Може би точно това обстоятелство трябваше наистина да го обезпокои, защото, строго погледнато, Макормък не почувства абсолютно нищо, нито даже лепкаво-влажната топлина, която в червена струя изтичаше през пръстите му и напояваше панталоните му и изкуствената кожа на седалката. От една въображаема линия два пръста над колана надолу тялото му беше абсолютно безчувствено.

Макормък знаеше какво означава тази безчувственост, но мисълта, че е парализиран дори не го ужаси истински. Даже не достигна напълно до съзнанието му, както и втората, че не е нужно да се тревожи за прекъснатите нерви в гърба си. Животът му като парализиран нямаше да продължи още дълго. Най-много толкова, колкото му трябваше, за да умре от загуба на кръв.

Макормък се чувстваше необичайно лек и по странен начин радостен и отпуснат, както, когато рядко си беше позволявал по някоя цигара с марихуана, но много по-приятно, защото не изпитваше никаква вина или угризения на съвестта. Случилото се беше твърде абсурдно, за да може да направи нещо друго, освен да се забавлява със ситуацията. Вгледа се с усмивка в малката кръгла дупчица в стъклото пред себе си. Бронята беше издържала на обстрела много по-добре, отколкото обещаваха конструкторите на тази машина-чудо. От сигурно петдесетте изстрела само един-единствен беше пробил бронираното стъкло, беше прерязал кървав канал във вътрешностите му, разбил гръбначния му мозък и изрязал идеално кръгла дупка в облегалката на седалката, преди да се забие в пода. Макормък буквално усещаше как животът изтича от тялото му — в топла лепкава струя, която ставаше все по-тънка, защото налягането във вените му намаляваше. Ако свалеше дланите от корема си, вътрешностите му щяха да се изсипят върху коленете. Много добре знаеше какво причинява в човешкото тяло изстрел като този и затова искаше да спести гледката на Стайпър. Освен това, ако не я притискаше здраво, раната щеше още по-силно да закърви, а Макормък вече беше изгубил доста кръв. Дори се притесняваше, че кабината ще се напълни с кръв и двамата ще се удавят в нея.

Хистерия, констатира той с малка, все още ясно мислеща част от съзнанието си. Всичко вече свършваше. Господи, дори не разбра кой го уби!