Антихристът

Тим, където преди се намираше молитвеното помещение, се издигна кълбо от огненочервени, пулсиращи пламъци, а в центъра му танцуваше по-бледа светлина, адски огън с формата на висок пет-шест метра кръст, който бълваше пламъци на всички страни и сякаш отново и отново подпалваше изгасналата жарава. Втора, още по-гореща топлинна вълна мина през Бренер и той изкрещя. Погледна с ужас ръцете си, чиято кожа започна да се свлича на големи, мокри мехури. Усети, че същото става и с лицето му.

Изведнъж почувства как нещо го сграбчва и го хвърля нагоре. Заудря слепешката около себе си, блъсна нещо, но чак когато чу писъка, разбра, че Астрид го е дръпнала нагоре.

Но още преди да успее да помисли каквото и да било, манастирът се разтресе от трети удар. Астрид го блъсна и зад тях през арката нахлуха червени пламъци.

15.

Водата отне смъртоносната сила на падането, но беше толкова студена, че това за малко не го уби. Тънката ледена покривка, която можеше да пробие с един пръст, се превърна в стъкло, върху което с огромна сила се сгромоляса. Студът го удари като електрически ток, който го парализира и едновременно с това се заби като нажежена игла в сърцето му.

Салид потъна чак до дъното на малката рекичка. Механично се опита да се раздвижи, да плува или поне така да се извърти, че по някакъв начин да излезе на повърхността. Не успя. Беше като скован. Дробовете му пламтяха. Откакто беше изхвърлен от кабината на хеликоптера, бяха минали може би две секунди, но не бе имал време да поеме въздух и сега жаждата за една глътка ставаше непоносима. Студът го парализираше. Крайниците отказваха да го слушат, а дрехите му бързо се напоиха с вода и го дърпаха към дълбокото.

Въпреки това виждаше какво става отгоре. Водата на рекичката беше кристално чиста. Различи очертанията на хеликоптера, който, разтърсен от изстрелите, се беше олюлял като боксьор под ударите на невидим противник, видя как устремената към него миниатюрна, горяща звезда не го улучи, а връхлетя в отвора на вратата, видя и втория хеликоптер, който все повече се приближаваше, сякаш пилотът му наистина искаше да влезе в близък бой. Секунда по-късно ракетата експлодира някъде във вътрешността на манастира. Салид видя ярката светлина да блясва зад очертанията на вратата и веднага си спомни за двете фигури, които преди това видя. Нямаха никакъв шанс.

Най-сетне успя да насили крайниците си да направят някакво движение. Повърхността на водата и двете бойни машини идваха все по-близо, Салид концентрира и последната енергия, останала в тялото му, за да изплува нагоре, най-сетне показа глава над водата и отчаяно отвори уста, за да поеме въздух. Дробовете му се изпълниха с безценния, сладък кислород, а стоманеният пръстен, започнал да стяга гърдите му, се спука.

„Чопър“ — ът беше улучен от втори залп, който буквално го разряза. Спуканата кабина се сгромоляса на двадесет метра от него във водата, задницата се блъсна в стената и избухна в пламъци.

От последвалата нова топлинна и ударна вълна Салид отново беше захвърлен под водата, но този път предусети какво ще стане и пое дълбоко въздух. Не се противопостави на невидимия юмрук, който искаше да го натика в тинестото дъно, а напротив — заплува с бързи, силни движения, които го отведоха надълбоко и надалеч от ужасната, смъртоносна светлина и опасните отломки, разкъсващи повърхността на водата над главата му като картечен залп. Течението го завъртя като парче дърво, хвърлено от водопад, но той упорито продължи да плува, докато дробовете му отново закрещяха за въздух и не можеше да остане повече отдолу. Когато изплува, реката около него димеше като топъл минерален извор. Салид с мъка пое въздух и почувства, че и въздухът е горещ. Когато обърна поглед, разбра защо.

По течението се носеше петно от горящо масло или гориво, за да довърши това, което не бе успяла първата голяма експлозия. Салид мигновено прецени какви са шансовете му да избегне горящия килим, напълни дробовете си с въздух и се потопи колкото бързо и колкото надълбоко успя. Водата над него пламна, а Салид с ужас установи, че петното е много по-голямо, отколкото видя в първия момент. Продължи енергично да плува, докато отново му се стори, че дробовете му ще се пръснат.

Пламъци опърлиха лицето му, когато подаде глава, но петното беше на педя разстояние от него. Салид простена от болка, когато кожата му, лишена от влага, се пукна. Затвори клепачи, за да предпази очите си. Отметна глава назад, потопи се отново и с паническа бързина се отдалечи на известно разстояние от горящия бензин. Този път въздухът не му достигна, за да измине голямо разстояние.