Антихристът

— Носите ли? — попита Бренер.

— Не. При нас няма. Виждате… — Йоханес спря по средата на изречението, помълча една-две секунди, после продължи с извинителен тон: — Простете, за миг забравих, че… не виждате.

— Няма нищо — излъга Бренер. Думите му не прозвучаха особено убедително, а и той не си направи труда да се преструва. — Свиква се, знаете ли? Днес вече виждам по-добре от вчера. А вчера — по добре от онзи ден. — Това пък беше още по-неубедително.

Йоханес не каза нищо, но нещо в начина, по който мълчеше, смути Бренер. След малко той допълни:

— След няколко дни всичко ще е наред. Или поне така се надявам…

— Не звучи никак убедително — без заобикалки каза Йоханес.

По доста своеобразен начин върши работата си, помисли си Бренер. Но в същото време това му хареса. До този момент упорито беше отказвал да разговаря с духовник, макар че това беше първото нещо, което му предложиха, едва-що отворил очи. В крайна сметка болницата се управляваше от църквата. Това беше второто нещо, което му казаха.

— Тук сте, за да се погрижите за депресията ми или да ме развеселявате? — попита Бренер с усмивка. — Не, не се притеснявайте, ще се оправя. Само дето става малко… бавничко. Човек е доста безпомощен, когато не вижда. И освен това му идват странни мисли.

— Странни мисли ли?

— Нищо определено — уклончиво отвърна Бренер. Вече съжали, че подхвана темата. — Всичките тези глупости, които минават през главата на човек, когато е като окован на болничното легло и почти умира от скука.

— Никой ли не ви посещава?

— А кой да го направи? — Не искаше да звучи жаловито, но и сам разбра, че стана точно така.

— Нямате ли роднини, приятели… колеги?

— Имам — побърза да отвърне той с нотка на оправдание в гласа. — Но не исках да им съобщават.

— Защо?

— Майка ми е на почти седемдесет и от десет години страда от сърце. Не исках да се вълнува. А баща ми отдавна почина.

Йоханес явно правилно беше изтълкувал тона му и дискретно не попита за приятели и колеги. За известно време настана тишина — някак много неприятна и заплашителна. Тъмнината като че ли се приближи още повече към него и Бренер се почувства ужасно самотен. Йоханес нямаше как да знае и съвсем несъзнателно зададе въпроса си, но това отвори една врата в паметта на Бренер, която до този момент той държеше грижливо затворена. Не искаше да мисли за семейството си, за приятелите също, които всъщност нямаше, още повече пък за колегите си, с които постоянно живееше в неустойчив мир. Разбира се, беше мислил за това — както, впрочем и за смъртта, за катастрофата, която преживя, за огъня… Три дни бяха доста време, ако няма какво друго да правиш, освен да лежиш и да мислиш.

— Искате ли да поговорите за това? — попита след известно време Йоханес.

— За семейството ми ли?

Чу как отецът поклати глава.

— За преживяното. Понякога носи облекчение, когато човек разказва за нещата, които е преживял.

Е, значи все пак не можеше да надхвърли сянката си, помисли си Бренер. Станал ли е веднъж изповедник, остава си за цял живот, та дори и да е по пътя за дома, когато просто ей така, се отбива при пациент, за да му прави малко компания. Поради някаква неизвестна причина тази мисъл му подейства успокоително.

— Почти не си спомням — каза той. — Трябва да е било ужасно… — Затърси подходящите думи, не ги намери и накрая се спаси само с едно вдигане на раменете. — Всъщност не знам повече от онова, което ми разказа полицията.

Определено не беше истина. Спомняше си доста неща, но не можеше да каже какво от тях беше станало действително и какво — не. Някои неща бяха толкова странни, че можеха да са само игра на въображението му. С паметта нещата стояха като със зрението му — казаха му, че ще се възвърне, но процесът беше бавен и изпълнен с мъки и неизвестност. Имаше и още една разлика — не искаше да си спомня, както да си върне зрението. Изобщо не искаше нищо да си спомня.

— Казаха, че сте имал невероятен късмет. — Йоханес като че ли притежаваше поне една човешка слабост — беше любопитен. Бренер се усмихна против волята си.

— Да се строполиш по каменна стълба с тридесет и пет стъпала надолу с главата и при това да не си счупиш нито една кост, мисля, че е невероятен късмет. Всеки каскадьор би ми завидял, така поне ми разказаха.

— Вие нищо ли не си спомняте?

Бренер поклати глава, направи гримаса и добави нарочно с измъчен глас:

— Все пак е останало нещо, защото усещам всяко стъпало, в което съм се ударил. Май са били повече от тридесет и пет… сигурно около четири хиляди, а няколко съм взел по два пъти.

Йоханес се засмя, но смехът прозвуча почти като по задължение, а не, защото намери казаното за весело. Когато отново заговори, Бренер твърде ясно различи напрегнатата нотка в гласа му, за да си помисли, че си въобразява.

— Какво всъщност се случи? Искам да кажа, не само с вас, а изобщо? Чух нещо за някакъв пожар и за експлозия…