Антихристът

— Не, не знам — отвърна той. — Малко ми е трудно да видя часовника, фосфорните цифри май са се развалили.

— Много смешно — измърмори сестрата, приближи се с отсечени стъпки и не съвсем нежно го натисна обратно в леглото, където тялото му вече си беше направило вдлъбнатина. — Минава три, ако искате да знаете. Три часът след полунощ. Защо не поспите малко?

Бренер затърси някакъв ироничен отговор, но не намери. Беше уморен, но знаеше, че въпреки това няма да може да заспи. Господи, наистина ли само от три дни беше тук? Струваше му се, че са минали поне три месеца.

— Скучно е, нали? — попита сестрата. Не знаеше дали наистина долавя в гласа и съчувствие, защото тя го изпитва, или само защото на него така му се иска. — Разбирам ви добре. Понякога и на мен времето ми като че ли не ще да минава. Лошо е, като не вижда човек. Не можеш да четеш, да гледаш телевизия…

— Можете поне радио да ми донесете — каза Бренер.

— Какво не ви харесва в болничната ни програма?

— Нищо — измърмори Бренер. — Вече всички песни знам наизуст.

Тя или не хареса шегата, или и трябваха няколко секунди, за да я разбере. После се изсмя — със закъснение и не съвсем искрено.

— Наистина съжалявам, но и техниката е срещу нас. Кабелната ни връзка още не е ремонтирана.

— А не може ли транзистор? — попита Бренер. — От онези малки, евтини апаратчета с антена?

— За съжаление ръководството не разрешава да се ползват лични апарати — отвърна сестрата. — Освен това за какво ви е чак толкова? Сградата се намира в нещо като дупка и ще хващате само смущенията.

— Обичам смущенията — каза Бренер и втренчено погледна нагоре към бялото петно, където трябваше да се намира лицето и. Запита се на колко ли години е сестрата. Гласът и беше младежки, но стъпките бяха твърде отсечени за млада жена, а движенията и, когато извършваше операциите по тялото му, бяха твърде рутинирани. От друга страна пък, имаше много меки ръце.

— Някъде в шкафчето трябва да е портфейлът ми — продължи той. — Ще ви напиша чек, а вие ще отидете и ще ми купите един транзистор, съгласна ли сте?

— Но нали току-що ви казах, че…

— Знам — прекъсна я Бренер. — Съвсем сериозно — обичам да слушам смущения. Още повече, когато са стерео!

И този път отговорът и се забави няколко секунди, и този път гласът и беше леко променен. Преди три дни нямаше да повярва, ако някой му беше казал, че е възможно, но действително чуваше усмивката и.

— Съжалявам. Но знаете ли какво? Досега нощта минава спокойно. Трябва да се погрижа само за още двама пациенти и ако не се случи нищо непредвидено, ще дойда по-късно и ще ви правя малко компания. Мога да ви прочета нещо.

— От вестника?

— Страхувам се, че нямам. Политиката не ме интересува. Какво мислите за Библията?

Бренер нарочно не отговори веднага. През целия си живот не се беше интересувал от религия, а от Библията пък още повече. Но усети доброто намерение в думите и и не искаше да я отблъсква, затова се отказа от подигравателния отговор, който му беше на езика. Вместо това отвърна:

— В момента не ми се слуша нещо толкова… тежко.

— Имам джобно издание, тежи съвсем малко.

Бренер се засмя.

— Благодаря за предложението. Може би по-късно ще се възползвам. Сега… сигурно ще се опитам малко да поспя.

— Добра идея — съгласи се сестрата. — След по-малко от три часа идва сутрешната смяна и тогава ще ви събудят.

Той чу как сестрата прави нещо по апаратите до леглото му, после тя продължи:

— Всичко изглежда много добре. Вие сте послушен пациент и си взехте всички лекарства, нали?

— Имам ли друг избор? — Бренер вдигна дясната си ръка колкото му беше възможно. От вътрешната и страна стърчеше игла, през която не само получаваше храната си, но и голямата част от лекарствата. И от която освен това ужасно го болеше.

— Не — призна сестрата. Гласът и сега прозвуча съвсем радостно. — И това е много добре. Ако имате нужда от нещо, позвънете.

Стъпките и се отдалечиха и миг след това се чу шума от затварянето на вратата. Беше сам, тоест освен него в стаята нямаше никой. Предполагаше, че във всяка една секунда го наблюдават поне чифт очи. Бренер беше сигурен, че сестрата неслучайно се появи точно в момента, когато се канеше да стане от леглото. Ако не тя самата, наблюдаваха го, и то възможно най-добре, безбройните уреди, към които беше включен. Лекарите отричаха, вероятно за да го успокоят, но Бренер беше убеден, че това не е обикновена болнична стая. Намираше се в интензивно отделение, дори вероятно и в специализирана клиника. Питаше се защо.

С изключение на зрението, друго нищо му нямаше. Вярно, всеки мускул го болеше и от момента на идването в съзнание в тази стая беше получил толкова много инжекции, че се чувстваше набоден като игленица, но изобщо не беше тежко ранен. Във всеки случай не толкова, че да има оправдание за лечението. Може би все пак го бяха излъгали, що се отнася до зрението му. Ами ако не се възвърне, а, напротив — съвсем изчезне и през остатъка от живота си остане затворник в тази сива Вселена?