Антихристът

Избледняващият свят, през който крачеше, не беше пуст. Нямаше сгради, улици и реки, планини и гори, дори истински хоризонт, но имаше човеци. Чуваше глух тропот, който се приближаваше, писъци, шум. Виждаше тичащи хора, които бягаха от нещо, други падаха, гърчеха се в агония на земята и удряха телата си с ръце. Нещо пълзеше върху тях. В първия момент не разбра какво е, после видя, че са насекоми — дребни, пълзящи, отвратителни твари, дълги колкото половин детска ръка, но с образите на миниатюрни апакалиптични бойни коне, с брони, въоръжени с остри като бръснач остриета, с жила и зъби. Със стотици се нахвърляха върху жертвите си, хапеха с малките си зъби, бодяха с шиповете на края на извитите си опашки, забиваха острите си крила в кървавата плът.

Отново чу странния, кънтящ шум и се обърна. През редиците на крещящите, умиращи хора към него препускаха коне. Не виждаше добре ездачите им, но знаеше, че видът им би го ужасил, ако ги съзре. Конете приличаха на гигантски черни чудовища с лъвски глави, а от ноздрите им излизаха пламъци. Под копитата им земята се пукаше, който препречеше пътя им, биваше безмилостно стъпкван. Животните се движеха право към него и той знаеше, че това не е случайно. В този недействителен, сивеещ свят той беше само зрител — нито хората, нито скакалците със скорпионски опашки, които ги измъчваха, му обръщаха внимание, но ездачите бяха дошли за него. Когато го достигнеха, щеше да умре. Конете не дойдоха до него. Бренер се събуди.

Не се беше променило кой знае какво. Конският тропот, виковете, шумът и стъкленото жужене бяха изчезнали, но той продължаваше да живее в свят, състоящ се предимно от преливащи се шумове, свят не по-малко ужасен от предишния, макар и по по-друг начин. Дори може би и по-лош, защото от този кошмар сигурно никога няма да се събуди.

Лекарите му бяха обяснили всичко. Бренер всъщност разбираше откъде идва страхът му, а с него и сънищата, в които той приемаше образ. Това разбиране би трябвало да му помогне да се справи със ситуацията. Поне така смятаха лекарите. Но и в това отношение действителността и образите, които го мъчеха от три дни, си приличаха. Така, както осъзнаването, че сънува, не му помагаше да се избави от съня, така и познаването на причината за страха ни най-малко не му помагаше да го преодолее. С болките щеше да се справи. Но с тъмнината — не.

Бренер предпазливо се изправи в леглото и седна. Движението предизвика болка, но той стисна зъби и остана така полуседнал, полуподпрян на десния си лакът. Повече не можеше да се изправи — не позволяваха превръзките, безбройните игли, маркучета, кабели и телчета, свързани по един или друг начин към тялото му и придаващи му вид на не особено талантлива гъсеница, току-що започнала да свива пашкула си. Не позволяваше освен това и гърбът му. Едно от многобройните чудеса, на които дължеше оцеляването си, беше, че поред лекарите, разбира се, в които при всяко избухване на болката и тялото си все повече се съмняваше — не си беше счупил нито една кост. И то — след падане по стълбите, на което би му завидял всеки каскадьор, и след дребната огнестрелна рана на рамото! Обратната страна на медала беше, че сигурно бе разтегнал всеки мускул и всяко сухожилие в тялото си. Не беше осеян със синини и кръвоизливи — цялото му тяло беше едно огромно синьо петно.

Във всеки случай така се чувстваше.

Бренер си даде няколко секунди, за да си почине от усилието, после бавно обърна глава наляво, в посоката, където се намираше прозорецът. Не можеше да го види. Там, където би трябвало да се намира, в обгръщащата го сивота, имаше само един по-светъл правоъгълник. Гледката наля масло в тлеещата жарава и той за малко не изпадна в паника. Но я потисна — поне за момента. Паниката нямаше да му донесе нищо, най-много още една инжекция, която още повече щеше да намали съдържанието на кръв в химическата субстанция, течаща във вените му. Че не виждаше прозореца, можеше да се дължи на две причини. Например, че навън е тъмно или че щорите са спуснати. Освен това наблюдението му не беше съвсем точно — можеше да различи прозореца. Вчера там нямаше сив правоъгълник. Явно ставаше така, както казаха лекарите — зрението му се възвръщаше. Бавно, но отново можеше да вижда. Щеше да продължи още няколко дни, може би дори една или две мъчителни седмици, но все някога ще може да вижда нормално. Надяваше се да е така. С движението си сигурно беше предизвикал някъде тревога, защото само след няколко секунди вратата се отвори, нещо щракна и миг по-късно сивотата, в която плуваше, стана по-светла, като мъгла, в която се движеха размити очертания.

— Какво отново правите, за Бога? Не трябва да ставате! Знаете ли колко е часът? — Беше гласът на нощната сестра. Още не я беше виждал — и как ли?, но беше направо учудващо колко бързо останалите сетива поемаха функцията на изчезналите. Откакто беше дошъл в съзнание и не можеше да вижда, чуваше, усещаше и подушваше нещата с интензивност, каквато преди изобщо не би могъл да си представи. И преди всичко болката.