Антихристът

Това, че продължаваше да живее, не беше пощада. Изведнъж осъзна, че смъртта не го е пощадила, а му се е подиграла. Това беше наказанието, което му беше подготвил Всемогъщият. Нямаше да умре със смъртта на воина, а ще трябва да води живот на низвергнат, на сакат, към когото хората не изпитваха дори презрение, а само съжаление. Адът, който очакваше Салид, се наричаше Живот.

Изминаха първите безкрайни минути от вечността, простираща се пред него. После чу шум — далечен, извисяващ се и заглъхващ хленч и вой, който една част от съзнанието му определи като вой на сирени, без обаче истински да осъзнае значението на възприятието си — двигател ли беше, просто шум или гласове? Още веднъж някъде в него се раздвижи нещо като упорство, отчаяна съпротива, която го накара да забрави, че не може да измине разстоянието до останките на „Чопър“ — а и да потърси там спасителното оръжие. Ръцете му се заровиха в меката тиня, опитаха се да повдигнат тежкото тонове тяло и не успяха. В хълбока му експлодира вълна от пареща болка. Салид изкрещя. За секунда краката му пламнаха.

После почувства, че не е сам.

С мъка отвори очи, вдигна мръсното си лице и погледна нагоре към фигурата, изправена до него. И осъзна…

— Не! — изпъшка. — Не! Не! Моля… моля НЕ!

Фигурата стоя дълго и го наблюдава мълчаливо. Не реагира на думите му, на отчаяната молба, стаена в погледа, на ужаса, който излъчваше тялото му, както избухващото Слънце разпръсква бяла светлина. Просто стоеше и го гледаше с очи по-стари от света, които без всякакво усилие проникваха във вътрешността му, сякаш беше от стъкло. Отгатваше най-съкровените му мисли, виждаше живота му в една-единствена секунда и виждаше освен това неща, които и той самият не знаеше и никога не е искал да разбере. Салид заплака.

— Шейтан, шейтан, шейтан… — хленчеше, повтаряйки все същата дума. Сви се на кълбо, опита се да затвори очите си пред онова, което виждаше, но не можа. Парализираше го самата близост на фигурата. Не можеше да се движи, да диша, да мисли. Фигурата бавно се наведе към Салид, протегна ръка, докосна разкъсания му хълбок и в същия миг болката изчезна. Заедно с нея изчезна и страхът. На мястото на ужаса и паниката Салид почувства огромна, топла празнота. Не искаше, но противно на волята си надигна глава и погледна в лицето на фигурата.

Първоначалният ужас при вида и също го нямаше. Фигурата се усмихна и каза:

— Стани и ходи!

И мъжът, който преди беше Абу ел Мот, Бащата на Смъртта, се изправи и с бързи крачки изчезна в заснежените храсти.

ЧАСТ ВТОРА

„И мнозина измежду людете, (…) ще гледат труповете им три дни и половина и не ще позволят да бъдат положени труповете им в гроб. А след трите и половина дни влезе в тях жизнено дишане (от Бога), и те се изправиха на нозете си; и голям страх обзе ония, които ги гледаха.“

Откровение на Йоан, 11:9-11

1.

Нещо не беше наред със Слънцето. Светлината му беше толкова ярка, че го боляха очите дори без да гледа пулсиращата огнена топка в небето, но въпреки това тя не осветяваше света. Всичко беше сиво, бледо, даже сенките не бяха истински сенки. Не беше нито светло, нито тъмно. Денят и нощта бяха почти еднакви, сякаш светът бе започнал да избледнява. Може би щяха да се срещнат в някаква имагинерна точка между Светлината и Тъмнината и всичко щеше да стане само сиво — всеобхватна пустош, в която нищо вече няма да има значение, свят без различия, без Светлина и Мрак, Добро и Зло, Радост и Страдание. Това като че ли беше най-страшната му представа за Ад до този момент.

Но не и първата. През изминалите три дни, откакто беше тук, го бяха навестявали много кошмари, всеки по-лош от предишния. Сънуваше често Ада, края на света, Апокалипсиса, Армагедон, последната битка между Доброто и Злото. И не само това бе странното. Още по-лошо беше, че докато траеха сънищата, знаеше, че сънува. Но осъзнаването не го караше веднага да се събужда, не правеше нещата по-добри, а придаваше на сънищата му истинност, която не притежаваха. Правеше ги да изглеждат… действителни. Бяха съвсем абсурдни и лишени от всякаква логика, но от нещо, което не е било, се превръщаха в нещо, което може би щеше да се случи.