Арена 13

За моя изненада, Куин се зае да разкопчава предницата на роклята си от долу нагоре, като започна под кръста. Хвърлих поглед наляво и надясно; за мое облекчение не се приближаваше никой. Досега тя вече беше разкопчала три от копчетата и разтваряше широко роклята, за да изложи на показ корема си.

Успях да кимна. Мускулите се виждаха ясно, съществуващи отвъд всяко съмнение.

— И съм бърза — каза тя. — Много бърза. Ако тренираш цяла година, пак няма да ти е от полза. Все още ще съм по-бърза от теб.

Очите й пламтяха. Не се сдържах и отвърнах:

— Може би трябва да проверим това.

Тя повдигна вежди:

— Аз срещу теб тогава! — предизвика ме. — Да видим ли кой е по-добър в боя с тояги?

— Ако това искаш — казах, наслаждавайки се на идеята за нещо познато. Но едва бях продумал, когато си спомних забраната на Тайрън. Не ми беше позволено да се бия с тояги сега, когато той ме обучаваше. Не исках обаче Куин да си помисли, че съм жалък: бях говорил прибързано и сега беше твърде късно да си взема думите назад.

Тя ми подаде ръка и се поколебах само за миг, преди да я стисна:

— Значи се разбрахме — каза тя. — Но не сега.

Изпитах странна смесица от облекчение и разочарование.

— Не можем да се бием тази нощ. Хайде — ще ти покажа другия салон. — И ме поведе надолу по едно стълбище.

Това заведение се оказа по-скоро нещо като изба; със сигурност не беше толкова изискано като заведението, което бях видял горе. Имаше поне двеста-триста души: някъде отзад се чуваха барабани, настойчив ритъм, който ту се усилваше, ту отслабваше. От онези барабани, които те заставяха да промениш ритъма на стъпките си, затруднявайки ходенето.

Изглежда, че всички пиеха, танцуваха или и двете. Едно момиче се въртеше буйно върху една маса — краката й бяха само размазано очертание на фона на далечния барабанен ритъм и ръкоплясканията на зрителите. С пронизителен вик тя се хвърли над твърдия дървен под, сякаш се гмуркаше във вода. Подхванаха я ловко и повдигнаха друга нетърпелива жена да заеме мястото й̀.

— Купи ми питие — извика Куин в ухото ми. Прекалената й близост до мен ме накара да забравя как да проговоря отново. — Чаша червено вино.

— Нямам никакви пари — успях да изрека, почервенявайки от смущение.

Това напомняне за поредното правило на Тайрън ми подсказа, че не биваше да идвам тук. Беше вълнуващо и интересно да бъда на такова място — никога не бях виждал подобно място преди. Но освен това се чувствах неспокоен. Бях сигурен, че Тайрън щеше да ми се ядоса, ако узнаеше.

Куин ме побутна към една празна маса в ъгъла, все едно бях дете, а после си проправи път до бара. Седнах и няколко мига по-късно тя се върна, като носеше две малки чаши червено вино.

Постави една пред мен и седна срещу мен, вдигайки собствената си чаша към устните си. След третата си глътка се надвеси напред. Наложи се да разчета по устните й̀:

— Какво има? Защо не пиеш?

— Баща ти не позволява! — извиках в отговор.

— Една чаша няма да ти навреди. — Ъгълчето на устата й се изви развеселено нагоре.

Свих рамене и когато не понечих да взема виното, тя се пресегна през масата и го сложи до своето. Десет минути по-късно и двете чаши бяха празни и тя се изправи на крака. Тръгна си рязко, без да хвърли дори бегъл поглед към мен. За миг се запитах дали се връщаше за още вино, но когато я видях да се отправя към вратата, бързо я последвах.

Чувайки ме зад гърба си в коридора, тя спря и се обърна с лице към мен, говорейки, сякаш бях направил точно каквото винаги беше знаела, че ще направя. Зачудих се дали всичко това беше част от същите ритуали на посвещаване, през които бяха преминали с нея Палм и Дейнън, когато са били новодошли в къщата на Тайрън. Не знаех какъв беше смисълът, но в Куин имаше нещо, което ме привличаше към нея. Исках тя да има добро мнение за мен.

— Справяш ли се с височините? — попита ме тя сега.

— Ами, по доста дървета съм се катерил у дома — казах, опитвайки се да го обърна на шега.

— Става дума за нещо много по-високо от дървета, Лейф. Ще ти покажа гледката от върха на купола. Последвай ме — освен ако не те е страх…

Повече от ясно е, че тръгнах след нея. Не можех да допусна да си мисли това.

Тя ме поведе по коридори и през врати, използвайки богато украсен ключ, за да отваря всички, които бяха заключени. Най-сетне започнахме дълго изкачване в горещината по стълбище, което ни поведе през тесен отвор в тавана и излязохме в мрака на високия купол на Колелото. Открих, че беше почти невъзможно да не изоставам от Куин по стръмното спираловидно стълбище, а атмосферата бе наситена с потискащия мирис на прах и прастаро дърво.

След около пет минути тя спря и погледна нетърпеливо назад към мен, и тогава видях мънистени капчици пот и по нейното чело. Възползвах се от паузата, за да погледна надолу в кръглата зала, разположена върху арените далече под нас, където хората се движеха забързано като мравки.

— Тепърва имаме да стигнем по-нататък, но поне навън ще е по-хладно. — Куин забърза нататък и продължи да се изкачва.