Арена 13

Гледах как двамата бойци с тояги се обикалят предпазливо в кръг. Момчето с русата коса беше високо и бързо, местен първенец, който побеждаваше всички участници. Вече го бях гледал как побеждава четирима противници с лекота, но петият му създаваше повече затруднения. Беше тантурест и мускулест, но имаше изненадващо бързи реакции.

Тези бойци бяха с няколко години по-възрастни — може би на седемнайсет-осемнайсет — и много по-едри от мен. Дали можех да победя шампиона? Бях ли достатъчно добър? Чудех се.

Вече имаше разменени удари, но никой не беше попаднал на достатъчно сериозно място.

Бореха се на пуста земя в покрайнините на града, в границите на кръг от развълнувани зрители, които размахваха юмруци във въздуха и крещяха, стиснали билети за залагане, купени от отговорника за залаганията, който гледаше състезанието от разстояние. Публиката беше предимно от млади хора — юноши като мен самия, — но имаше и хора на средна възраст: те демонстрираха същото въодушевление, като ръкомахаха и крещяха окуражително на боеца, когото подкрепяха.

Да залагаш срещу шампиона, беше рисковано: имаше вероятност да си изгубиш парите. Макар че ако по случайност спечелеше, човек получаваше сума четири пъти по-голяма от залога. Не бих рискувал да заложа срещу този участник. Въпреки умението на съперника му, изглеждаше сигурно, че той ще триумфира.

Дори и да исках, не можех да заложа, защото нямах пари. Вървях пеш от почти две седмици и току-що бях пристигнал в Гиндийн. Не бях ял нищо от повече от ден и отчаяно се нуждаех от храна. Ето защо бях дошъл да гледам боя с тояги. Надявах се да участвам. Отговорникът подреждаше борбите така, че да може да изкара пари от залагането, но плащаше само на спечелилия боец.

Внезапно ниското мускулесто момче заряза всякаква предпазливост и атакува буйно, изтласквайки противника си назад. За няколко секунди изглеждаше, сякаш агресивността и бързината му ще надделеят. Но високото русо момче пристъпи напред и тежко стовари тоягата си в устата на противника си.

Когато полираното дърво се удари в плът и зъби, се чу силно туп, последвано от мек жвакащ звук.

Изгубилият залитна назад, плюейки късчета зъби, докато от устата му шуртеше кръв и квасеше предницата на ризата му.

Това беше, край. Сега беше моето време — или поне се надявах така.

Присъединих се към задния край на малката опашка от зрители, които чакаха да приберат печалбата си. Най-после стигнах отпред и се взрях в събирача на залозите. Носеше син шарф, преметнат по диагонал през тялото: знакът на занятието му — събирач на залози. Силната му челюст и близко разположени очи го правеха да изглежда опасен; освен това носът му беше лошо счупен и смачкан върху лицето му.

— Къде ти е билетът за залагане? — попита настойчиво той. — Побързай, нямам цял ден!

Докато говореше, видях липсващите и изпочупени зъби. Предположих, че едно време самият той е участвал в битки с тояги.

— Не съм дошъл да залагам — казах му. — Искам да се бия.

— Ти си от земите долу на юг, нали? — попита подигравателно той.

Кимнах.

— Нов ли си в Гиндийн?

Кимнах отново.

— Бил ли си се много с тояги преди?

— Много — погледнах го право в очите, като се опитвах да не мигам. — Обикновено печеля.

— Тъй ли било? — Той се засмя. — Как те наричат, момче?

— Името ми е Лейф.

— Е, не ти липсва смелост, Лейф, това ще ти го призная. Така че ще ти дам шанс. Можеш да се включиш в следващата схватка. Тълпата обича да вижда нова кръв!

Бях получил шанса си по-лесно, отколкото очаквах.

Той ме поведе към центъра на участъка от кална трева и сложи едрата си месеста лява ръка върху темето ми. После посочи високото русо момче, чийто предишен противник сега не се виждаше никъде, и му направи знак да дойде напред, за да застане от дясната му страна.

— Роб спечели отново! — изкрещя. — Дали това момче ще бъде победено някога? Е, може би времето му най-сетне дойде… Това е Лейф, който е нов в града. Бил се е преди, долу на юг. Бил се е и е побеждавал. Може би едно провинциално момче може да покаже на вас, градските младежи, едно-друго. Така че елате и обявете залозите си!

Минаха миг-два, преди някой да реагира. Повече от двеста чифта очи ме оглеждаха преценяващо. Някои от зрителите се хилеха, други се взираха в мен с неприкрито презрение.

Междувременно аз преценявах противника си. Бялата му риза блестеше в светлината на късното следобедно слънце, а тъмните му панталони и кожени ботуши бяха с добро качество. В контраст с него моята зелена карирана риза беше покрита с петна мръсотия от пътуването, а левият крачол на панталона ми имаше дупка на коляното. А сега хората се бяха втренчили в обувките ми, чиито подметки се развяваха, разлепени на пръстите. Освен това кожата ми беше по-тъмна от тази на когото и да било от другите присъстващи. Някои зрители просто поклатиха глави и си тръгнаха.

Ако никой не искаше да заложи, нямаше да получа шанс да се бия. Трябваше да се бия и трябваше да спечеля.

За мое облекчение обаче, пред нас скоро се оформи малка опашка и хората направиха залози.

Щом това приключи, се изправих пред следващия си проблем.