Арена 13

Можех да го ударя в устата — повтаряйки онова, което той бе причинил на предишния боец. Някои бойци бяха свирепи и обичаха да нанасят възможно най-големи поражения на противника си. Но аз наистина харесвах боевете с тояги и предпочитах да упражнявам умението и бързината, които водеха до победа, вместо да нанеса удара, който слагаше край на схватката.

Затова ударих Роб с минимална сила: просто бърз удар по челото, който дори не го разкървави.

Беше достатъчен.

Роб изглеждаше зашеметен. Тълпата замлъкна.

Бях спечелил. Единствено това имаше значение.

Събирачът на залози се усмихваше, когато ми изплати печалбата.

— Добър си. Много бърз! — каза. — Върни се утре по същото време и ще ти намеря някой още по-добър, с когото да се биеш.

— Може би — казах с усмивка, просто от вежливост. Нямах намерение да го правя. Битката с тояги не се вместваше в плановете ми.

Сега можех да си купя храна и ми останаха малко пари — достатъчно, за да дам да ми закърпят обувките.

Онази нощ спах в една плевня в покрайнините на града. Станах призори и се измих на една улична помпа, опитвайки се да си придам възможно най-представителен вид за срещата, която си бях наумил — с Тайрън, един от най-важните хора в град Гиндийн.

Имах печеливш син билет. Той ми даваше правото да бъда обучаван от най-добрия — а това беше Тайрън.

Исках да се обуча да се бия на Арена 13.

2. Тайрън, учителят по бойни умения

Онзи, когото боговете искат да погубят, проклинат го с лудост.

Онзи, който искат да преуспява, боговете благославят с късмет.

Амабрамсъм: Книга на мъдростта на Джентай

— Сядай, сядай! — нареди Тайрън, като кимна нетърпеливо към стола срещу писалището си.

Едва го бях сторил, той поклати ожесточено глава и посочи обратно към отворената врата зад гърба ми:

— Не искаме никой да узнае делата ни, момче.

Имаше право. Това беше обществена сграда, канцелариите на управлението на Колелото, а коридорът отвън беше оживен.

След като затворих вратата и отново седнах, зачаках Тайрън да заговори. Полагах всички усилия да бъда търпелив. Бях му дал синия си билет още рано сутринта, обяснявайки какво искам. Сега оставаше по-малко от половин час до залез-слънце: беше имал време в изобилие да вземе решение.

Какво щеше да реши да прави? Защо му беше отнело толкова време?

Стаята нямаше прозорци; от тавана висеше дървен свещник с три разклонения: късите дебели жълти свещи горяха с равномерен пламък в неподвижния въздух. Носеше се мирис на лой и пот.

Тайрън зашумоля с някакви книжа, докато претърсваше голямото си, тапицирано с кожа писалище. Столът ми беше много по-нисък от неговия, така че, дори да бях висок колкото него, пак щеше да може да ме гледа отвисоко. Бях сигурен, че това не беше случайно.

Можех да занеса печелившия си билет при всеки от треньорите в Гиндийн, но бях избрал да го представя на Тайрън. Всички в цялата страна, изглежда, мислеха, че той е най-добрият. Дори у дома хората знаеха името му. Изглеждаше различен от човека, когото си бях представял: беше як и набит, с червендалесто лице и посивяваща коса, подстригана много късо, за да прикрие факта, че оредяваше отпред. Характерът му бе гравиран върху лицето му: това беше човек, който бе живял много и знаеше едно-друго.

— Виж, ти си спечели правото, момче — каза той сега, като вдигна високо билета ми. — Не мога да ти го отнема. Но колко струва?

Не знаех какво имаше предвид. Човек не можеше да продаде печеливш билет. Той не можеше да бъде разменен срещу пари. И важеше едва след като бъдеше проверен и подписан от Надзорника на букмейкърските къщи. Бях се погрижил за това, така че сега единствено аз можех да използвам билета.

— Да предположим, че вместо това ти намеря място като чирак за някакъв занаят? — предложи той и сърцето ми се сви. — Нещо сигурно и стабилно. Градът започва да процъфтява. Можеш да бъдеш зидар или дърводелец. Когато приключиш чиракуването си след пет години, можеш да се изхранваш добре. Да се устроиш до края на живота си. Всичко, което трябва да направиш, е да прибереш този билет обратно в джоба си и да забравиш напълно за него. Дори ще ти платя чиракуването, квартирата и храната — и няма да ми дължиш дори едно пени.

Защо би направил това? Чудех се. Защо така отчаяно искаше да се отърве от мен, че беше готов да плаща издръжката ми другаде? В края на краищата, нямаше да му струва нищо да ми даде онова, което исках. Къщите за залагания подкрепяха по петима обучаващи се бойци всеки сезон. Средствата за това идваха отчасти от хилядите билети, продавани на младите надеждни бойци. Или, по-обичайно, на бащи, които ги купуваха от свое име. Сините билети бяха скъпи.