Арена 13

Завъртя се към мен, с острие, проблясващо в светлината на свещите. Превъртя се и наближи към мен. Съсредоточавайки се, забелязах, че беше насочен с пълно завъртане на ръката към дясната страна на главата ми. Тайрън не искаше да ме нарани, а само да ме стресне. Това беше изпит.

Посегнах нагоре и сграбчих кинжала във въздуха, върнах се до писалището и го оставих върху черната кожа, с ръкохватката към мъжа.

После, бавно и съвсем обмислено, се поклоних.

Когато вдигнах отново глава, Тайрън се взираше право в очите ми; мина дълго време, преди да проговори.

— Е, Лейф, така си спечели едно посещение на Колелото — каза най-сетне. — Но само толкова. Имам двегодишен внук, който умее да хваща по-добре!

3. Вонята на кръв

Победата се отбелязва чрез ритуално порязване на ръката на победения боец.

Макар че в схватката намерението не е да убиваш, все пак се случват злополуки.

Наръчник за битките Тригладиус

Докато следвах Тайрън през пустите, тесни улици на Гиндийн, се стъмваше, макар че дъждът, който се лееше поройно, когато пристигнах в града, най-сетне бе спрял. Усещах сърцето си натежало като олово. Да, щеше да е хубаво да посетя Колелото. Но аз исках повече, много повече…

Все още беше ранна пролет и през целия ден, теглени от впрягове тромави товарни коне, каруците бяха проправяли пресни бразди в калта на града. Отвън, пред къщите се спускаха дървени тротоари, но много от тях бяха в окаяно състояние, с липсващи летви и прогнили дъски; купчини смет препречваха някои от тесните улички между тях. Това, което виждах, беше безкрайно далеч от големия град, роден от въображението ми. Бях очаквал впечатляващи постройки, ред и спретнатост.

Докато чаках Тайрън да вземе решение, бях прекарал част от деня си, като наблюдавах потока на движението. Някои каруци бяха натоварени догоре с въглища или дърва, докато други представляваха огромни брезентови каравани, всяка — приютила някой надежден боец от провинциите.

Сезонът на Триг започваше днес и продължаваше до ранната есен. Баща ми, който се е бил в Гиндийн, ми беше разказвал, че през това време броят на населението почти се удвоявал.

Слънцето още не се беше спуснало ниско, но от наблюдателницата ни на склона, улиците изглеждаха тъмни, само с по някой и друг фенер, окачен на кука. Имах чувството, че ни наблюдават от сенките. Може би Тайрън също го усещаше, защото крачеше бързо през града.

Внезапно, с ъгълчето на окото си, видях нещо да се движи. От лявата ми страна, чудовищна сянка потрепваше по цялата ширина на една уличка.

Спрях се внезапно. Дали можеше да е Таласъма, зачудих се.

Останах замръзнал на място и Тайрън се обърна, намръщен раздразнено.

— Какво има, момче?

Посочих към сянката и намръщеното изражение изчезна от лицето му. Той пристъпи предпазливо в уличката, спря за момент, а после ме повика с жест при себе си, посочвайки един прозорец, от който — сега видях — се показваше сянката.

Беше единственият осветен прозорец на сумрачната уличка и през една пролука в завесите видях някой да се взира навън на уличката. Широкото лице бе грубо и жестоко, носът — сплескан, устата — отворена и беззъба. Пламък на свещ очертаваше сянката на мъжа, разкривявайки чертите му далеч отвъд човешкия образ и превръщайки го в мрачен, нелепо изглеждащ великан. Беше едър и, макар и беззъб, почти в разцвета на възрастта си.

Свещта се намираше зад него и сега той се обърна и посегна към нея, вдигна я и я измъкна от поставката й̀. Приближи пламъка до устата си, сякаш възнамеряваше да го изяде, но после внезапен пристъп разтърси цялото му тяло и той присви устни, изду бузи и духна пламъка, потапяйки стаята в пълна тъмнина.

— Видях голяма сянка и помислих, че е Таласъма — казах. — Съжалявам.

— Няма нужда да се извиняваш. Съдейки по всичко, което знаем, това би могъл да е Таласъма — прошепна Тайрън, като ускори отново крачка. — Таласъма със сигурност би могъл да е навън в нощ като тази — продължи той. — Има много истории за него. Главно обикновени суеверни приказки, но често се основават на истина.

Таласъма беше джинът, който тероризираше цял Мидгард, макар че този град беше центърът на терора. Живееше в цитадела на билото на един хълм високо над Гиндийн. Именно страхът от Таласъма принуждаваше хората да опразват улиците през тъмните часове. Не коментирах думите на Тайрън. Знаех всичко за Таласъма. Че кой ли не знаеше?

Продължихме да вървим в мълчание.