Арена 13

Градът беше построен по склоновете на голям хълм, постройките бяха изградени от дърво, както почти всичко друго в Мидгард. Всъщност Гиндийн беше единственият голям град в моята област: Мипосин, далече на юг, където бях роден, имаше второто по брой население, но в сравнение с този беше мъничък. Никога не бях виждал толкова много къщи, такъв лабиринт от улици. Дори при това положение можех да се ориентирам, за да стигна сам до Колелото. Съперничещо си единствено с огромната тъмна постройка на кланицата на изток, то беше най-впечатляващото съоръжение, което можеше да се види, издигащо се високо над града.

Колелото беше мястото, където се намираха тринайсетте арени. Там бяха и седалищата на букмейкърските къщи; центърът на дейността в един голям град, чието благоденствие до голяма степен зависеше от битките на арената и залаганията. Цялото друго богатство идваше от фермите наоколо и добитъка, който се продаваше по пазарите и се откарваше в кланицата, за да изхранва жителите на града.

Колелото представляваше обширна кръгла дървена постройка. Извитите стени се издигаха в небето като скален зъбер, увенчани от висок меден купол, който сега бе окъпан в червено сияние от последните лъчи на залязващото слънце. Беше далеч по-голямо, отколкото си бях представял: дъхът ми секна. Градът се беше оказал разочарование, но това надминаваше дори най-необузданите ми мечти.

Над него зловещо кръжаха поне двайсет черни лешояда, издигайки се в бавни спирали срещу слънцето. Говореше се, че лешоядите прекарвали деня, дебнейки около кланицата и каруците с месо, но щом слънцето се потопяло в Западния океан, се спускали като харпии към купола, струпвайки се там, когато някой всеки момент щял да загине на Арена 13.

Когато наближих входа за Колелото, забелязах двама едри мъже в сини униформи, застанали от двете му страни. Те ми хвърлиха намръщени погледи, макар че Тайрън просто влезе уверено, сякаш ги нямаше.

Беше истински шок да напусна хладните, тихи, пусти улици и да се озова в горещата, шумна, претъпкана вътрешност на Колелото. Почти можех да вкуся потта. Беше пълно със зрители, които се бутаха и блъскаха, със силното жужене на разговори, отекващо от високия таван над нас. Зави ми се свят от вълнение. Никога не бях виждал толкова много хора, натъпкани заедно на едно място, до един отчаяно мъчещи се да си проправят с криволичене път през опашките, но постоянно задържани от множеството. Единственият път, когато някой спираше, беше, за да размени няколко монети срещу билети — което, знаех, означаваше, че залагаха на вероятни победители на различните арени.

Спрях за момент и се загледах нагоре към вътрешността на масивния купол.

Това беше голяма грешка.

Когато отново погледнах надолу, Тайрън почти беше изчезнал от погледа ми, оставяйки ме зад себе си. Едър, мрачен мъж с преметнат по диагонал червен шарф идваше право към мен. На колана си носеше тояга и бях почти сигурен, че не възнамеряваше да ми окаже дружелюбно посрещане.

Заради начина, по който бях облечен, ли беше? Мъжът ми се намръщи, както се бяха намръщили пазачите отвън. Бях забелязал опашка от хора да влиза в Колелото. Може би, за разлика от Тайрън, обикновените хора трябваше да плащат входна такса.

Точно навреме, Тайрън се върна назад и ме хвана.

Мъжът му се поклони:

— Съжалявам, сър. Не разбрах, че е с вас.

Тайрън му кимна рязко и мъжът се отдалечи, удовлетворен.

— Червените шарфове означават, че човекът е разпоредител, представляващ управата на Колелото — обясни Тайрън. — Във вътрешността на Колелото те са законът. Отвън, както току-що видя, законът е представен от Стражата на Протектора, едрите мъже в сините униформи, с които трябва да си нащрек.

Протекторът управляваше нашата област. Рядко го виждахме извън двореца му. Онези, които го бяха зървали, казваха, че имал вид на човек на средна възраст, но имаше различни твърдения относно произхода му; някои вярваха, че е джин. Със сигурност беше живял твърде дълго, за да е човешко същество.

— Не съм виждал много стражи преди днешния ден — казах му.

— Предполагам, че сигурно не си, там, в провинциите. Тук е различно, много различно. Има няколко хиляди в казармите точно на север от града. Опитвай се да останеш незабелязан и никога не ги гледай в очите, това е разковничето. Отегчени са и понякога това е цялото оправдание, което им трябва, за да решат, че създаваш проблеми.

Тайрън ме поведе през тясна врата до няколко стръмни каменни стъпала.

— Последвай ме, момче — каза, като започна да слиза. — Преди да посетим която и да е от арените, искам да видиш нещо друго.

В подножието на стълбището влязохме в просторна изба, голямо мрачно мазе, осветено единствено от самотна свещ с потрепващ пламък близо до вратата.

Грабвайки свещта, Тайрън се отправи към дълга пейка, опряна до стената. Устата ми пресъхна от страх, понеже върху нея лежеше нещо, което приличаше на няколко мъртви тела.

Това морга ли беше? Защо Тайрън ме беше довел тук, запитах се. Мислех си, че ще видя схватки.