Арена 13

Арена 13 беше далеч по-обширна, отколкото бях очаквал, след като видях първата арена — петдесет крачки дълга и двайсет и пет широка, — а благодарение на стръмния наклон на местата в галерията беше лесно да погледна надолу в нея. Тук нямаше места за правостоящи, но въпреки това побираше поне две хиляди зрители.

Редовете със седалки бяха тапицирани със скъпа червена кожа, а външните колони бяха покрити със сложна резба; факлите бяха украсени със злато и сребро, а дървото на извитите стени беше тъмен, пищен махагон. Мирисът на дърво и кожа беше навсякъде: внушаваше усещането за традиция, блясък и маниери.

Галерията на Арена 13 изглеждаше пълна, но Тайрън тръгна уверено пред мен надолу към предните редове. Беше добре известен и хората му помахваха или кимаха, докато минавахме. Когато стигнахме отпред и си проправихме път до местата си, хората се надвесваха през седалките и тупаха Тайрън по гърба с очевидна топлота и въодушевление, макар че ме оглеждаха с интерес.

Колкото повече се приближавахме до парапета, толкова по-елегантни ставаха дрехите на зрителите: не можех да откъсна очи от жените. Те бяха облечени в скъпи копринени платове, каквито не бях виждал преди нито в града, нито извън него. Носеха натруфени панделки в косите си, руж на бузите и устните им винаги бяха оцветени в черно. Придружителите им носеха преметнати по диагонал шарфове в различни цветове.

— За какво са шарфовете? — попитах Тайрън, докато заемахме местата си.

— Някои сочат ранга, но повечето са просто официалните шарфове на различните занаятчийски гилдии — оръжейниците са в зелено, месарите — в кафяво, и така нататък — обясни той.

— Вие защо не носите шарф? — попитах го.

Той посочи широкия си кожен колан и токата, върху която имаше число, излято от бронз:

13

— Това казва на всички точно какъв съм, момче. Това е моя територия. Тук се бият моята група бойци. Аз съм най-добрият в този град. Не съм самохвалко. Това е чистата истина.

Сладкото ухание на женски парфюм се понесе по неподвижния въздух, смесвайки се с мириса на прастаро дърво и кожа. А сега имаше и нещо друго. Основно мирис на пот, да, но и нещо металическо и кисело.

Сепнато осъзнах, че това беше вонята на кръв.

4. Схватката за отмъщение

Схватките за отмъщение обикновено завършват с обезглавяването на изгубилия.

Понякога се прерязва само гърлото.

Това са предпочитаните методи. Многобройните порязвания по тялото водят до грозна смърт.

Наръчник за битките Тригладиус

Навсякъде цареше вълнение. Трептеше във въздуха, пърхаше по устните на жените и трепереше по неспокойните ръце на мъжете. Но едва ли някой беше по-развълнуван от мен. Най-после гледах надолу към Арена 13! Цялото ми тяло тръпнеше от нетърпеливо очакване. Имаше толкова много въпроси, които исках да задам, но не си вярвах, че ще мога да проговоря. Знаех, че ще заекна или ще прозвуча глупаво: Тайрън ме изпитваше; трябваше да изглеждам и да звуча уверен.

Пари преминаваха от едни ръце в други; много пари. Залозите се приемаха от букмейкърите, които оживено обхождаха пътеките, приемаха последните трескави залози и издаваха червени билети.

Местата ни бяха на първия ред. Долу, на арената, бавно спускаха от високия таван огромен свещник с тринайсет факли, така че хвърляше потрепваща жълта светлина върху бойците, които вече се бяха появили от двете врати — вратите „мин“ и „маг“ — и заемаха позиции. Първото състезание щеше да започне всеки момент.

Някъде далеч, където не го виждахме, прозвуча басов барабанен звук; бавен, равномерен ритъм като биене на чудовищно сърце.

Сред бойците тръгна висока фигура, облечена в черно и препасана с червен шарф. Барабанът спря да бие съвсем внезапно и над галерията се спусна тишина.

— Това е Пинчън, Главният разпоредител — прошепна ми Тайрън. — Той има пълен контрол в пределите на Колелото, но на Арена 13 задълженията му са главно церемониални. Ще се измъкне оттук, преди да започнат битките. Ако по време на схватката възникне проблем, той ще издаде нужните разпореждания.

Главният разпоредител тръгна между двете противникови групи. Лаксите бяха облечени в металически доспехи от глава до пети, хоризонталните процепи в шлемовете им даваха възможност да виждат. Бяха еднакви с облечения в броня лакс, който Тайрън ми беше показал долу.

Двамата човеци, които стояха зад своите лакси, не носеха защитна броня. Бяха облечени в кожени къси панталони и жакети, първите — изрязани високо над коляното, последният — плътно до мишниците.

Това беше още нещо, което баща ми беше ми описал. Незащитената им плът беше целта на остриетата на лаксите.

С драматично вдигнати ръце, Пинчън погледна нагоре към нас. После, на висок глас, се обърна към галерията: