Арена 13

— Това е Арена 13 — прогърмя той. — Това е битка не на живот, а на смърт. Нека онези, които умрат, да загинат достойно. Нека онези, които оцелеят, ги помнят. Нека схватката започне!

Правилно ли бях чул? Какво ставаше? Не можех да повярвам. Защо се биеха до смърт?

Погледнах Тайрън, опитвайки се да уловя погледа му. Видях, че двамата бойци бяха просто момчета, съвсем малко по-големи от мен. Но Тайрън гледаше надолу на арената.

Главният разпоредител се обърна и се отправи към вратата за „маг“ бойците. Тук спря и вдигна към устните си дълъг сребърен тромпет: разнесе се висока пронизителна нота. Двете врати моментално се затвориха с тътен.

Тълпата беше напълно безмълвна. Нито една от фигурите на арената долу дори не беше помръднала.

— Какъв цвят са билетите, продавани от разпоредителите, момче? — попита Тайрън.

Нямаше нужда да проверявам; бях ги забелязал на влизане.

— Червени са — отговорих.

— Да, червени са, момче, и причината е, че това е схватка за отмъщение. Чу какво каза Главният разпоредител. Това е схватка, в която обикновено някой умира. Затова те доведох тук. Исках да видиш точно колко лоши могат да станат нещата.

— Но защо се бият до смърт? — попитах. — Каква причина може да има за това?

— Понякога е спор за жена. В този случай е най-обикновена глупост. Напили се една нощ и си разменили обиди. Положението излязло от контрол и били разменени твърде много горчиви думи. Така че избрали да уредят въпроса тук. Сега ще се лее кръв!

Бойците се сблъскаха силно, с оглушителен трясък на метал в метал; изглежда, че боецът в позиция „мин“ моментално изпадна в беда. Краката му започнаха да тупат отчаяно по дъските, давайки сигнал за нови движения на единствения му лакс, който срещаше големи затруднения да го защити от остриетата, опитващи се да срежат плътта му.

Баща ми всъщност се беше сражавал на тази арена. Беше ми разказал, че един боец казва на лакса си какво да прави, като потропва по пода с ботуши. Това беше звуков код, система, наречена Улум.

— Боец, който е загазил, се казва Канус — каза Тайрън, като клатеше глава, — и няма да издържи още много дълго така, както отиват нещата. Сандор е прекалено добър за него.

Беше очевидно, че противникът му, който се биеше зад три лакса, бе далеч по-добре подготвен. Отначало хватката бе много еднопосочна и Канус бе неотклонно отблъскван. После, най-сетне, нещата се промениха: Канус, изглежда, си възвърна донякъде контрола и борбата стана по-равностойна.

Започна бърз, сложен танц. Започнаха да се оформят определени модели. Бях почти хипнотизиран от ритмичното връхлитане и отдръпване. Остри мечове проблясваха на светлината на факлите. Пот блестеше по челата на двамата бойци; всеки танцуваше предпазливо зад облечените в доспехи лакси, които ги защитаваха.

— Това си струва да се гледа. — Тайрън прекъсна мислите ми с оживен глас. Нещата на терена се бяха променили отново. — Гледай трите лакса на Сандор. Заемат позиция, известна като „пирамидата“.

Сега Сандор беше притиснат като в сандвич между два отбранителни лакса, един пред него и един отзад. Те се превърнаха в диаметъра на колелото, което започна да се върти, първо в посока обратна на часовниковата стрелка, а после — в нейната посока. Докато колелото се въртеше, третият лакс на Сандор се хвърли в ожесточена атака, така че Канус беше изтласкан обратно до далечната стена.

А после прозвуча гонг, зашеметявайки ме, когато звукът отекна през пода. В отговор, бойците се отскубнаха един от друг и размениха позициите си.

Сега и двамата бойци стояха пред лаксите си, вместо зад тях.

Какво ставаше? Бях сигурен, че баща ми никога не ми беше разказвал за това!

— Сега става още по-опасно, момче — обясни Тайрън. — След петминутна схватка зад лаксите бойците трябва да се изправят пряко един срещу друг, ставайки уязвими за мечовете на противника си и неговите лакси!

Когато битката започна отново, ми се струваше невъзможно двамата бойци да успеят да оцелеят повече от няколко секунди. В края на краищата, лаксите имаха брони, но мъжете носеха само къси панталони и жакети. Със сигурност плътта им щеше да бъде накълцана…

Но изглеждаше, че макар двамата мъже отчаяно да се опитваха да се порежат взаимно, никога не можеха да се приближат достатъчно.

Ръцете на лаксите бяха далеч по-дълги от човешките. Двамата мъже танцуваха с гърбове, почти докосващи гърдите на лаксите им, които си служеха с дългите си ръце, за да посягат напред и да парират всяка атака.

Продължи така още няколко минути. Още колко време можеше да мине, преди един от тях да бъде лошо посечен, чудех се.

Тази мисъл едва ми бе хрумнала, когато едно острие проби защитата му и принуди Канус да се блъсне назад в лакса си: сега бяха притиснати към стената на арената.

Канус беше посечен отново и нададе писък, по-пронизителен дори от този на тромпета, надуван от главния разпоредител. Стори ми се прекалено висок, за да идва от човешко гърло. Мечовете проблясваха и видях как едно острие потъна в гърлото на лакса на Канус. После остриетата отново започнаха да се врязват в тялото на мъжа и кръвта пръскаше навсякъде.