Арена 13

— Нямам тояга, с която да се бия. Едва ли някой би могъл да ми заеме… — попитах събирача на залозите, повишавайки глас, така че тълпата също да може да чуе.

Бях оставил бойните си тояги у дома при приятеля ми Питър. Не бях заминал за Гиндийн, за да ставам боец с тояги. Мислех си, че онези дни са зад гърба ми.

Събирачът на залози завъртя очи и изруга под нос, а няколко души от опашката се отдръпнаха, внезапно изгубили интерес. Но после някой сложи тояга в дясната ми ръка и мигове по-късно се изправих срещу шампиона, докато тълпата образува кръг около нас. Незабавно видях, че съм изправен пред нов проблем. Беше късен следобед и слънцето беше доста ниско в небето. Блестеше право в очите ми.

Противникът ми тръгна към мен приведен — тъмен силует, очертан на фона на слънцето. Примижах към него, очаквайки атаката му, и той се хвърли към мен. Беше бърз и едва избегнах удара. Извих се наляво и започнах да обикалям в кръг, докато той ме следеше с очи.

Тълпата започна да скандира името му:

— Роб! Роб! Роб!

Искаха той да спечели. Аз бях пришълец.

Продължих да обикалям в кръг, докато слънцето вече не ме заслепяваше, и се взрях отново в сините му очи. Той вече не беше приведен и отново забелязах колко ужасно висок беше. Щеше да има много по-силен замах от моя. Трябваше да го накарам да се престарае, а после да се приближа.

Той нападна отново и аз се сниших и се отдръпнах, когато тоягата му профуча като светкавица над дясното ми рамо. Този път едва не ме беше уцелил. Обувките ми не ми помагаха. С всяка стъпка подметките шляпаха във влажната, хлъзгава трева.

Съсредоточи се, Лейф, съсредоточи се, казах си.

Следващия път, когато той нападна, не бях достатъчно бърз. Роб ми нанесе болезнен удар по дясната ръка и аз изпуснах тоягата.

Тълпата незабавно нададе мощен радостен възглас.

Едно от правилата на битките с тояги гласи, че каквото и да става, не трябва да изпускаш оръжието си. Направиш ли го, схватката на практика е приключила: противникът ти може да се приближи и да те удари, без да се бои от контраатака. Ударът беше уцелил нерв и беше вцепенил дясната ми ръка, която сега висеше отстрани до тялото ми.

Бях започнал с известна увереност — помнех всичките си победи у дома, — но може би бях преценил погрешно ситуацията. В края на краищата градът беше далеч по-гъсто населен, отколкото селската област, от която идвах. Съвсем ясно беше, че при наличието на повече бойци с тояги стандартите ще са по-високи.

Роб се усмихваше, вдигнал тоягата си, докато се приближаваше. Запитах се дали щеше да се цели в устата ми — ако беше така, вероятно щях да си изгубя зъбите.

Тълпата започна да скандира отново, по-високо и по-високо:

— Бягай, заеко, бягай! Бягай, заеко, бягай! Бягай! Бягай! Бягай!

Смееха се, докато скандираха. Искаха да се предам и да избягам.

Така беше разумно да постъпя. Защо да чакам тук да ми разбият зъбите?

Така и не разбрах дали Роб се целеше в челото, или в устата ми. Шмугнах се под удара и се претърколих близо до ботушите му, като сграбчих тоягата с лявата си ръка. Вече бях на крака, преди да се обърне с лице към мен.

После изритах безполезните си обувки — първо дясната, а после лявата. Времето сякаш забави ход и чух как всяка от тях шляпна долу в тревата. Разперих пръстите на краката си и се вкопчих в тревистата повърхност. Така беше по-добре. След това улових здраво тоягата. Дясната ми ръка още беше вдървена, но това нямаше значение. Предпочитам да си служа с дясната ръка, но съм почти толкова добър с лявата. Мога да се бия с която и да е от двете.

Атакувах.

Роб беше бърз, но аз също съм бърз — много бърз. Може би бос не бях толкова пъргав, колкото щях да бъда, обут в чифт хубави ботуши, но бях достатъчно бърз. Уцелих го по дясната китка, после високо по лявото рамо — не достатъчно силно, за да вцепеня ръката му и да го принудя да изпусне тоягата си, но успях да го разгневя, а точно това исках.

Самият аз имах основателна причина да съм разгневен. Бях ранен, а много малко от зрителите искаха аз да победя. Само около четирима души бяха заложили на мен. Но един боец с тояги, чието зрение се замъглява от гняв, е направил голяма крачка към поражението. Когато се биех, винаги се опитвах да запазя спокойствие, но виждах, че противникът ми е разярен. Несъмнено рядко понасяше удари. Може би се чувстваше засрамен пред поддръжниците си и искаше отмъщение. Каквато и да беше причината, сега му бях влязъл под кожата и той стана безразсъден. Налетя ми, размахвайки тоягата си, сякаш искаше с един удар да отнесе главата от раменете ми.

На три пъти не уцели, защото аз отскачах с танцова стъпка, отстъпвайки през тревата. След третия му опит обаче внезапно се озовах в обсега му.

За секунда беше съвсем открит за нападение — така че се възползвах от шанса си.