Арена 13

Сигурно бяха двеста или триста. Арената представляваше открит земен участък с лек наклон, но беше суха и покрита със ситен чакъл, който хрущеше под краката.

Точно се чудех дали от мен щеше да се очаква да се бия на тъмно, когато от лявата ми страна внезапно запламтя факла. След няколко мига вече светеха дузина факли, всяка — държана от пискюлест.

Наблюдаваха ме лица, някои — с качулки, докато други видях в цялата им ужасяваща грозота: чертите им едва напомняха човешки и бяха разкривени от жестокост.

Не всички пискюлести стояха прави. Изглежда, че някои се отдръпваха далече от факлите. Те бяха дребни и странни по форма, и стояха на четири крака.

Когато приближихме, създанията се разделиха, но после сгъстиха редиците си зад нас, затваряйки ни плътно в кръг.

Имаше поговорка, която гласеше: Който вечеря с пискюлест, трябва да си служи с дълга лъжица.3

Е, този път щеше да е невъзможно да последвам съвета.

В центъра ни чакаше висока фигура с качулка. Лицето му беше в мрак, а когато заговори, гласът му беше изпълнен със смесица от властност и презрение.

— Това ли е той? — попита той Куин, като наклони лице към мен.

Купи кимна.

— Биел се е с тояги в Мипосин, но няма собствени хладни оръжия.

— Донесе ли парите?

Куин му подаде брезентовата кесия. Той я отвори и изсипа монетите в дланта си, а след това ги преброи внимателно.

После кимна и един пискюлест излезе напред, като носеше малка стъкленица. Куин тръгна към него и той потопи пръсти в съдържанието на съда и започна да втрива в порязаното място на рамото й тъмен мехлем — антидотът за отровата от скейп. Куин остро си пое въздух през зъби и направи гримаса от болка.

Хванах ръката й и тя стисна моята в отговор. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Добре съм, Лейф. Болката ще отмине след миг.

После високият пискюлест посочи двамата от лявата си страна:

— Пригответе ги — нареди.

Когато той си тръгна, един пискюлест се приближи към мен с късо въже. За мое удивление, коленичи в краката ми и започна да връзва единия край на въжето към десния ми глезен.

— Какво е това? — попитах настойчиво Куин.

— Ще вържат краката ни един за друг — каза тя. — Десният ти крак за моя десен крак. Въжето е дълго точно колкото да ми позволи да застана зад теб. Ти си моят лакс. Аз съм мишената. Ако ме пореже, загубени сме. Така получих порезната рана на рамото.

20. Да се биеш по инстинкт

Преди всичко, избягвайте падане. То носи риск от нараняване или смърт.

Наръчник за битките Тригладиус

— Ти не каза нищо за това! — обвиних Куин, гледайки ядосано към въжето. — Не ми каза, че ще трябва да се бия така!

Бях ядосан. Какво друго беше пропуснала да ми каже Куин? Пискюлестият вече привързваше другия край на въжето към глезена й̀.

— Това е мой проблем. Не се тревожи. Ще подражавам на движенията ти стъпка по стъпка.

— Той ще защитава ли някого? — попитах, като кимнах към пискюлестия.

Куин поклати глава.

— Как ще спечелим? — попитах.

— Като направим така, че да му е невъзможно да продължи.

В гласа на Куин имаше студена решителност, когато каза това: явно се опитваше да не мисли какво можеше да стане. Мисля, че видя слисването върху лицето ми, защото хвана здраво лявата ми ръка над лакътя и доближи устни до ухото ми.

— Дадеш ли му дори най-малък шанс, той ще направи с теб именно това! — изсъска тя. — Ако те спре, може да ме пореже. Толкова е просто.

— Остриетата ще бъдат ли потопени в отрова?

— Неговите ще бъдат. Твоите няма. Но отровата е бавно действаща — нищо, за което да се тревожиш сега. Това е просто нещо, което пискюлестите използват, за да са сигурни, че противниците им няма да се отметнат при облог. Порежат ли те, независимо дали ще победиш, или ще изгубиш, стига да се придържаш към условията им, ще получиш противоотровата.

Сложиха на земята едно одеяло и го разстлаха. Върху него лежаха около дузина хладни оръжия. Нямаше две еднакви. Не бързах: внимателно претеглях всяко едно и пробвах дръжката му. Всичките бяха прекалено тежки.

— По-добре ще се справиш с мечовете на Йон — каза Куин, но когато помоли за тях, отговорът беше „не“.

Така че се възползвах възможно най-добре от ситуацията, като избрах двата най-леки. По-лекия от двата стиснах в дясната си ръка. Трябваше да свърши работа.

Ядът ми към Куин изведнъж беше заместен от страх. Бях изплашен. Това изобщо не беше като битките с тояги: въжето щеше да възпрепятства движенията ми. Можехме да паднем, да рухнем в преплетена купчина и тогава щяхме да бъдем посечени.

Щом се въоръжих, тълпата пискюлести се дръпна назад, за да отбележи границите на арената — овал, разположен на склона. После противникът ни слезе и застана с лице към нас. Беше много висок и разсъблечен до кръста, тялото му лъщеше от мазнина. Всъщност това бе същият пискюлест, който даваше заповеди по-рано.