Арена 13

— Мисля, че е имала някакъв спор с приятеля си и после започна да се държи странно с мен. Сопна ми се и аз й отговорих рязко. Не й хареса и оттогава не ми е говорила. Помагаше ми със звуковия код на тренировъчния терен, но и това престана.

— Понякога момичетата могат да бъдат странни. Кой ли може да ги разбере? — Дейнън поклати глава.

— Е, аз със сигурност не ги разбирам.

— Може би именно ти трябва да разчупиш леда — предложи той.

— Как? — зачудих се.

— Просто кажи, че съжаляваш.

— Но аз не мисля, че съм направил нещо лошо.

— „Съжалявам“ е просто дума. Можеш да го кажеш. Тогава всичко ще бъде наред.

— Правиш го да звучи лесно, Дейнън.

— Наистина е. Тя вероятно също иска да каже, че съжалява, но гордостта не й позволява. Ти можеш да бъдеш по-великодушен. Във фермата на баща ми има двама работници, които не са си говорили от повече от трийсет години и все пак хората казват, че едно време били добри приятели. Ето колко дълго продължило неразбирателството им. Бас ловя, че дори не помнят за какво са се скарали. Ако единият от тях беше казал, че съжалява, днес все още щяха да бъдат приятели.

На път за вкъщи минахме покрай магазина, където се продаваха принадлежности за Триг, и забелязах, че червените ботуши все още бяха изложени на витрината.

Така и не успях да поема нещата в свои ръце и да кажа, че съжалявам. Дългото мълчание между нас свърши същата нощ с три силни почуквания по стената; почуквания, които обикновено идваха много късно нощем, събуждайки ме от дълбок сън.

Направих се, че не чувам повикването на Куин. Знаех, че не ме кани в стаята си за извинение. Тя винаги искаше нещо. Първия път искаше да разбере що за птица е новобранецът. Втория път искаше да се бие с мен и да ме победи. Третия път — това пък за какво беше? Дали просто й трябваше повод да отиде на битките с тояги и да види Йон?

Трите потропвания се повториха, но аз не помръднах. Чух съскане от Палм, несъмнено ядосан както от шума, така и от факта, че Куин ме викаше.

Тя почука отново. Три много силни почуквания по стената.

— Помниш ли за какво си говорихме днес следобед? — обади се Дейнън от тъмнината. — Това е шансът ти, Лейф.

Така че се измъкнах от леглото и гневно навлякох ризата, панталоните, чорапите и ботушите си. Настроението ми се беше променило, откакто говорих с Дейнън. Не смятах да съм този, който ще се извини. Щях за последен път да отида да видя какво искаше Куин, после да й кажа да не ме вика никога повече. Щях да бъда студен. Щях да бъда като лед.

Щом я видях обаче, решимостта ми започна да се топи. Очите й бяха подпухнали и зачервени от плач. Носеше панталони и ботуши Триг, устните й бяха оцветени по обичайния начин, но освен това беше загърната в одеяло и забелязах, че трепереше от глава до пети.

За какво беше това? Част от мен си мислеше, че може би е някакъв номер — маневра за заблуда, за да ме накара да направя каквото искаше. Но сега от очите й се стичаха струйки сълзи. Това беше истинско.

— Лейф, трябва да ми помогнеш — каза тя. — Ти си единственият, който може.

— Какво има? — попитах, ужасявайки се от отговора. Знаех, че сигурно беше нещо много лошо.

— Йон — каза тя. — Пискюлестите са го хванали. Скоро ще е твърде късно. Преди разсъмване ще го отведат при Таласъма.

Опитах се да осмисля думите й̀. Как беше възможно?

— Не разбирам — казах й̀. — Как изобщо Йон се е замесил с пискюлестите? В града ли дойдоха?

Спомних си как бяха тичали с дълги скокове надолу по тревистия склон, за да грабнат тялото на мъртвото момиче. Дали бяха влезли в Общността след мръкване? Но защо бяха хванали Йон?

— Той отиде при тях — обясни Куин. — Беше предизвикателство, свързано с голям облог — много голяма сума пари. Ако беше спечелил, Йон щеше да се устрои до края на живота си, да може да си купи всеки лакс, който поиска. Но загуби от участника на пискюлестите. Пак не би трябвало да има проблем — и други от града бяха заложили на същото. Но сега те отказаха да платят. Това означава, че животът на Йон е изгубен. Пискюлестите ще го предадат на Таласъма.

Не можех да проумея какво се очакваше да направя. Струваше ми се като нещо, което трябваше да бъде докладвано на управата на Колелото или някой друг, който разполагаше с власт. Пискюлестите не бяха по-добри от разбойници. Това беше дори по-лошо от случилото се на езерото. Как можеше да им се позволява да го правят безнаказано?

— Каза ли на баща си? — попитах Куин.

Тя поклати глава и сълзите рукнаха по лицето й̀.

— Разкажи му — казах. — Със сигурност ще може да направи нещо…

— Не може да направи нищо. Никой не може. Пискюлестите са слуги на Таласъма, а никой не смее да се меси в делата на Таласъма. Ако му кажа, той ще ни възпре да се опитаме да помогнем. Има само един начин, по който можем да помогнем на Йон.

— Как мога да помогна? Единствените пари, които имам, са онези, които баща ти ми даде.

— Някой трябва отново да се бие с шампиона на пискюлестите. Донякъде е като битките с тояги, но е меч срещу меч. Точно затова ти си единственият, който може да ми помогне. Още не си положил клетвата и си достатъчно бърз да спечелиш.