Арена 13

— Това е Сиро — прошепна Куин. — Хайде — да останем и да гледаме първото състезание. Цялата тази работа ме отвращава, но мисля, че е добре да видиш — тогава ще осъзнаеш колко отвратителни са някои неща в този град. Има едно хубаво нещо, което мога да кажа за баща си. Въпреки ламтежа си за пари, той няма нищо общо с това, което става тук долу.

— Ако е незаконно, тогава защо някой не го спре? — попитах.

— Защото всичко е заради парите — каза Куин, отвратено извивайки устни надолу. — Тук всяка нощ умират лакси, но никой не прави нищо по въпроса, защото е доходоносно за всички замесени, най-вече букмейкърските къщи; Сиро също си докарва печалба, по-тлъста дори от шкембето му. Единствено лаксите страдат, а тук долу кого го е грижа за техните нужди?

Взрях се удивено в нея. Тази практика явно я беше разстроила дълбоко.

— Но аз мислех, че те не са съзнателни същества като нас — казах.

— Така твърдят всички, но не го вярвам дори за миг, а ти? — попита Куин.

Спомних си как ме гледаше моят лакс — почти сякаш ме преценяваше.

— Може и да не притежават съзнание, както нас — продължи Куин, — но нима всичко, което се движи и диша, не притежава някакво съзнание? И не се опитвай да ми кажеш, че те не чувстват болка. На Арена 13 ги предпазва бронята им, но тук долу понасят сериозни наранявания.

Сиро излезе от арената и мигове по-късно два лакса влязоха, за да заемат позиция един срещу друг, всеки — размахал два дълги меча. Видях металните халки около вратовете им, които придържаха пластините на гърлата им на място. Ако не се брояха набедрените им препаски обаче — единият носеше синя, а другият зелена, — бяха голи. Дори не носеха ботуши. За пръв път виждах тела на лакси, които стояха прави и се движеха.

По главите им нямаше дори един косъм; всъщност, изглежда, че нямаха дори едно косъмче където и да било. Кожата им беше намазана с мазнина; лъщеше на светлината на факлите, а гърбовете, раменете и ръцете им имаха масивни мускули… Без броня ръцете изглеждаха още по-дълги, но краката ме изненадаха. Изглеждаха почти прекалено тънки, за да крепят едрите им тела. После осъзнах, че са предназначени да бъдат бързи.

Внезапно се чу свистящ, стържещ звук и кръг от мечове, всеки — дълъг над два фута, с насочени навътре остриета, изникна от пода и беляза границите на арената.

Куин беше права. Наистина бях шокиран. Осъзнах какво щеше да означава това за голата плът.

Това даде сигнал за началото на състезанието и двата лакса започнаха предпазливо да се обикалят в кръг.

Изведнъж се впуснаха бурно в действие, като се въртяха вихрено и сечаха въздуха с мечовете си. Бях удивен от бързината им. Това беше много по-бързо от всичко, каквото бях виждал на Арена 13. Може би правилата на Триг и задачата им да защитават хората, които се биеха там, ги забавяха.

Едва не пропуснах да забележа острието, което се вряза в горната част на ръката на лакса със синята препаска; нагоре се разлетяха пръски кръв, които привлякоха възбудени възгласи и викове от публиката. В следващия миг посеченият лакс отвърна на удара, разсичайки гърдите на противника си, който залитна и едва не падна.

Те отстъпиха и отново взеха да се обикалят в кръг, кръвта им покапа по пясъка.

Отново се сблъскаха силно във вихър от мушкащи и режещи удари. Мечовете намираха целта си отново и отново. Кръвта плискаше и падаше на капки, блестейки като червен дъжд в светлината на факлите.

Беше ужасно за гледане. Те се режеха на парчета. Просто исках всичко да свърши.

Но краят беше още по-ужасен.

Лаксът в синьо беше отблъснат назад към ръба на арената. Нямаше стена, която да го спре, и той не беше близо до никоя от четирите колони. Беше принуден да отстъпи назад в остриетата. Започна да се извива и гърчи, опрян в тях, с накълцани крака, после падна върху тях, докато другият лакс го сечеше отново и отново.

Сега зрителите бяха на крака, крещяха и тропаха с крака в очакване на клането. Гласовете им се надигнаха в мощен рев, който отекна из пещерата. Над него обаче можеше да се чуе ужасен звук — пронизителните, агонизиращи писъци на лакса, докато умираше върху остриетата.

Куин се извърна, преви се и я чух как се напъва да повръща. На мен също ми се гадеше от зрелището и в мига щом усетих мириса на повърнатото от нея, аз също повърнах: стомахът ми се бунтуваше с бързи, болезнени спазми.

След като свърших, се погледнахме, без да говорим, после се оттеглихме обратно в тунела. Куин вървеше дори по-бързо от преди.

— Това трябва да бъде спряно! — казах й ядосано, но тя не каза нищо. — Къде отиваме сега? — попитах.

— На битките с тояги — отвърна тя. — О, не се тревожи. Баща ми забранява да участвате, не да гледате.

Десет минути по-късно слизахме в малка пещера, където вече беше започнало състезание. Имаше малко зрители, вероятно не повече от петдесетина, което беше добре, защото пещерата беше доста малка, с нисък таван. Беше горещо и клаустрофобично.