Арена 13

Сега трябваше да му кажа, че ще разработваме и упражняваме звуковия код, изграждайки между себе си общуване, което никой друг нямаше да разбира. Случаят не беше точно такъв, защото кодът Улум, съставен от новобранец, беше толкова прост, че повечето зрители можеха да го проумеят за броени минути. Щяха да са нужни години, за да се уверя, че указанията ми са наистина скрити от наблюдателите.

— Вкарай настройка за Улум! — наредих.

— Настройка вкарана.

Беше ми казано да започна с основната маневра, която се наричаше „Основа 1“. Състоеше се от две стъпки наляво, две стъпки надясно, последвани от диагонално обръщане надясно.

— Основа 1 = Първи # Сигнал — дадох инструкции.

Вече бях решил, какъв ще бъде моят #сигнал за това, така че шляпнах силно два пъти по дъските с босия си ляв крак, последвано от кратко, рязко шляпване с десния.

— Разбрано — каза лаксът.

— Настройка за излизане! — казах му. Надявах се, че сега ще реагира при бойни условия. — Бойна стойка!

Лаксът излезе напред на тренировъчния терен, сякаш се изправяше срещу противник, и аз заех позиция зад него. После шляпнах с крак по дъските, за да дам знак за онази основна маневра.

Моят лакс реагира, правейки стъпките, които бях посочил. За нещастие, бях твърде зает да се концентрирам върху барабаненето с крака и той се задвижи толкова бързо, че не можех да спазвам темпото му. За секунда бях открит и уязвим: на арената щях да бъда насечен на парчета. Човек трябваше да се придържа много близо до лакса си.

Така че повторих указанието и опитах отново. След пет опита успях да дам сигнал и после да спазя темпото на косъм. В този момент реших да добавя нов сигнал. Два силни удара с десния ми крак и потропване с левия щеше да означава обратното и щях да свърша с диагонално обръщане наляво.

Упражнявах се около половин час, танцувайки зад лакса си, докато се изпотих от изтощение. Беше тежка, бавна, влудяваща работа, но бях започнал да напредвам малко. Именно тогава чух три силни потропвания по вратата. Изненадах се: личното ни време на тренировъчния терен беше строго ограничено и обикновено не биваше прекъсвано.

Когато отворих вратата, видях там да стои Куин. Зарадвах се да я видя. Усмихнах се тайно. Трите почуквания трябваше да ме подсетят кой е.

— Искаш ли помощ? — попита тя.

— С Улум ли? — попитах. — Мислех, че се предполага да е тайно…

— Така е — отговори тя с топла усмивка, — но в ранните етапи обучението не е от чак толкова голямо значение. Ти просто опитваш да постигнеш някаква координираност с лакса си — нека бъдем честни, няма да се изправиш срещу мен на арената. Бих могла да ти помогна, но решението е твое…

Отвърнах на усмивката й̀:

— Влизай тогава — казах. — Нуждая се от цялата помощ, която мога да получа.

18. Общността

Пазете се от онова, що отдолу лежи, понеже ще пожънете каквото сте посели.

Амабрамдата: Книга на пророчествата на Джентай

След пет седмици наистина започвах да си създавам рутина и да изпитвам удоволствие от обучението си.

Досега с Палм вече бяхме установили помежду си неловко състояние на мълчалива враждебност. Никога не разговаряхме, освен ако обучението ни не го изискваше. С Дейнън обаче се разбирахме много добре; с нетърпение очаквах съботните ни екскурзии в града. Приятелството ни дразнеше Палм и той вече рядко говореше с Дейнън.

През седмицата, обучението беше изтощително — обикновено заспивах в мига, щом главата ми докоснеше възглавницата.

Във вторник вечерта на шестата седмица обаче още не бях успял да се съблека, когато чух три силни потропвания по стената.

Поколебах се. Последния път едва не ме бяха изритали, задето отговорих на това почукване — макар че щеше да е хубаво да си побъбря с Куин. Два пъти седмично тя ми помагаше да обучавам лакса си на звуковия код. Наистина ми харесваше да съм с нея, но не исках да я придружавам на още някое от излизанията й в града след мръкване. Въпреки това не можах да се заставя да пренебрегна почукването й̀. Реших да отида и да обясня как се чувствам.

Палм ми се навъси, но Дейнън се усмихна. Кимнах му, отворих вратата на стаята на Куин и пристъпих вътре, затваряйки я зад себе си. Тя носеше ботушите си, а устните й бяха оцветени в червено и черно, като за посещение в галерията на Арена 13.

Сърцето ми се сви.

— Тази нощ — обяви тя, — ще ти покажа нещо, за което баща ми никога дори не говори.

Не ми хареса как звучеше това. Ако Тайрън никога не го споменаваше, то сигурно имаше основателна причина. Беше нещо, което вероятно щеше да ме вкара отново в беля.

— Това означава ли, че накрая пак ще се озова на работа в кланицата? — попитах, като се усмихнах уморено на Куин. Подготвих се да й кажа, че не смятам да отида. Нямаше да й хареса, затова възнамерявах да съобщя новината внимателно.

Тя поклати глава:

— Ако баща ми разбере къде си бил, няма да е доволен, но няма да има сериозен проблем.

— Това ми каза миналия път — че той винаги прави каквото кажеш. Погледни докъде ме докара това!