Арена 13

Минахме през малък сводест вход от дялан камък и аз вдигнах поглед, смаян. Защото от всяка страна видях ниша с каменни легла, застлани с тънки наръчи слама — редица след редица, натрупани едно над друго, простиращи се от пода до високия сводест таван — тук можеха да бъдат натрупани стотици лакси.

Бях работил доста време с лакса си и бях преодолял по-голямата част от страха и безпокойството, изпитани, когато за пръв път видях малкото спално помещение на лаксите в Колелото. Но сега бях зашеметен от онова, пред което се изправих.

Повечето полици бяха заети и зърнах бръснати глави, пожълтелите пети на мазолести крака, кореми и гърди, блестящи от пот, и отпуснати усти, отворени, за да поемат застоялия въздух, който вонеше на урина и мокро куче. Да не говорим за пластините на гърлата, с розовите им устиета и смущаващ намек за по-наситен пурпурен цвят отвътре.

Бяха толкова много — твърде много — и бяха твърде близо. Сега лаксите сияха, поставени в дълбок транс, за да бъдат прибрани.

— Не е красива гледка, нали? — каза Куин.

— Има нещо разстройващо да видя толкова много по такъв начин — отвърнах.

Тя кимна:

— Това е нещо, което повечето зрители никога не виждат. Малко като в кланицата: хората лакомо ядат пържола и й се наслаждават, но не искат да мислят за живото животно, което е заклано и разчленено, за да могат те да си напълнят търбусите. Това понасят лаксите. Бият се и тренират, но през повечето време спят.

Почувствах се спокоен едва след като благополучно отминахме спалното помещение и отново се отправихме надолу по тунела.

— Колко спални помещения има? — попитах.

— Още три — отговори Куин. — По-успелите учители по бойни умения като баща ми имат собствени помещения на нивото точно под арените, но мнозинството държат лаксите си тук долу. Повечето от тях се бият на арените от 1 до 12. После, разбира се, има диви лакси…

— Диви ли?

— Искам да кажа, лакси в неопитомено състояние — онези без собственици.

— Шегуваш се!

Лаксите, използвани на Арена 13, се купуваха от Търговеца за тази цел. Диви лакси отвъд човешкия контрол… това беше нещо, което дори не си бях представял.

— Ще видиш. Вече наближаваме.

Куин ме изнервяше. Дали напред имаше наистина диви лакси, или това беше поредната й шега?

За мое облекчение, просто стигнахме до желязна решетка, препречваща входа на тъмен страничен тунел, който се спускаше стръмно надолу.

— Погледни това — каза Куин и посочи един участък от решетката. Беше наскоро поправяна: останалото беше ръждиво и много по-старо.

— Този тунел беше запечатан — и с пълно основание. Тук долу има лакси — никой не знае колко — извън контрол и оцеляващи както могат; вероятно като се хранят с плъхове и се изяждат взаимно. Опасните участъци са запечатани така. Проблемът е, че дори Сиро не познава разположението на всички тунели. Както казах, винаги се придържай към добре осветените.

— Кой е Сиро? — попитах.

— Той е служителят, който отговаря за Общността, цялата тази подземна зона. Тук долу има кухни, тренировъчни участъци и дори незаконни бойни зони. Сиро управлява всичко това. Ще ти го посоча след няколко минути.

Тя се обърна и тръгна пред мен надолу по друг тунел, и скоро излязохме на една издатина; под краката ни имаше голяма бездна. Гледахме надолу в естествен амфитеатър, обкръжен от факли. Дотук не бяхме видели жива душа, затова бях удивен от броя на хората, събрани там. Неколкостотин седяха около една арена и се носеше ниско жужене на разговори; звучеше като сънен кошер пчели в горещ летен следобед. Въздухът беше горещ, влажен и абсолютно неподвижен; миришеше на застояла пот.

Към дъното местата бяха разположени нависоко; беше ясно, че от най-високия ред има най-добра гледка. Светлината не беше добра — на тази арена липсваше огромният полилей на Арена 13 и разчитаха на подредени наоколо факли, като резултатът беше, че много от местата бяха в сянка.

Самата арена бе осветена само от двойки кръстосани факли, разположени високо по колоните във всеки ъгъл. Краищата бяха обозначени само от лека вдлъбнатина в пода. Струваше ми се, че вместо да отскачат от стените, както в битките на Арена 13, бойците постоянно излизат навън.

— Погледни пода на арената — каза Куин, сякаш знаеше какво си мислех. — Виж пясъка.

Бойният участък беше настлан с плътно пясъчно покритие, а до всяка колона имаше още купчини.

— Пясъкът се посипва, за да попива кръвта — каза Куин. — Тук долу лаксите се бият помежду си; не носят брони — имат само пластината на гърлото. На теория победата се постига чрез изваждане от строя, както в битките на Арена 13, но обикновено загубилият умира. Наистина е кървава работа.

— Какво им пречи да излязат на арената? — попитах.

— Само почакай и ще видиш. Ще бъдеш потресен.

Внезапно приглушените разговори се усилиха и отекнаха от покрива и стените на пещерата. Един мъж излезе на арената и вдигна ръце, за да призове за тишина. Беше едър, а шкембето му висеше надолу над широкия му кожен колан.