Арена 13

Пискюлестите са като ресничестите възли по ръба на наметалото на Таласъма. Всеки един е потопен в отрова. Ще нахраним с тях господаря им.

Амабрамдата: Книга на пророчествата на Джентай

Почуках на вратата на кабинета на Тайрън в главната сграда — стаята, където се срещнахме за пръв път. Бях помолил за среща и той ме очакваше. Едномесечният ми изпитателен срок беше приключил две седмици преди това, а той все още не ми беше казал дали съм го издържал, или не.

Дали щеше да ме задържи като свой възпитаник?

Той кимна към кожения стол и аз седнах с лице към него от другата страна на голямото писалище. Устата ми беше пресъхнала. Бях направил най-доброто, което можех — но дали щеше да е достатъчно добро? — зачудих се.

— Помоли да ме видиш, така че какво мога да направя за теб? — каза Тайрън с усмивка.

— Дойдох по две причини — казах му. — Първо, за да ви попитам дали съм издържал изпитателния си срок, и второ, да ви отговоря на въпроса, който поставих в първия ден от обучението си. Попитах ви защо не се бием на Арена 13 само човек срещу човек. Попитах ви защо имаме нужда от лаксите. Вие ми казахте да се опитам сам да открия…

— Е, давай, Лейф. Кажи ми отговора, до който стигна.

— Не съм стигнал до един ясен отговор. Сетих се за няколко причини, но повечето от тях са само предположения — казах му.

— Тогава предположи, Лейф. Нека чуя мислите ти.

Бях мислил дълго и усърдно какво щях да му кажа. Така че си поех дълбоко въздух и започнах.

— Мисля, че начинът, по който се бием, е свързан главно с традицията и създаването на богатство. Ако хората правят нещата по един начин достатъчно дълго и той върши работа, те просто продължават. Битките на Арена 13 са индустрия. Тя осигурява работа за учителите по бойни умения, бойците и онези, които ги обслужват. Букмейкърските къщи създават още работа и богатство. Мисля обаче, че битките Тригладиус — три меча — водят началото си от много по-отдавна: от неща, които са се случили преди поражението на човека и построяването на Бариерата. Тогава нещо се е случило — може би някаква форма на борба или развлечение — и Арена 13 ознаменува именно това. Но това, което правим сега, може да е само жалка сянка на онова, което е станало тогава.

Погледнах Тайрън и видях, че лицето му беше непроницаемо.

— А може би има и свидетелства във фолклора на Джентай, за който ми разказваше баща ми. Когато успея, възнамерявам да ги посетя и може би мога да открия нещо повече за ритуалите им.

Тайрън сви рамене:

— Явно си обмислил отговора си, Лейф — каза с усмивка. — По-добър е от това, което могат да измислят повечето хора. Самият аз мисля много за това. Един ден се надявам да открия повече, така че очаквам с нетърпение да чуя какво ще разбереш от Джентай.

Той замълча и ми се усмихна:

— Ако не броим битката с тояги, отбеляза много добро начало. Издържа едномесечния си изпитателен срок. Браво!

Тайрън посегна надолу, вдигна един пакет иззад писалището си и ми го подхвърли.

— Отвори го — нареди.

Беше чифт ботуши Триг. Бяха с отлично качество и излъчваха приятния мирис на нова кожа. Сега вече имах собствени ботуши — свършено беше с тренировките на бос крак. Това щеше да подобри представянето ми и беше още една стъпка към осъществяването на амбицията ми да се бия на Арена 13.

— Това са най-хубавите ботуши, които могат да се купят — каза той, — но ще трябва да ги поразтъпчеш. Очаквай да ти направят някой и друг мехур отначало. Предстои ти много усърдна работа, но знам, че няма да ме разочароваш.

Беше съботен следобед и седях с Дейнън на една маса пред обичайното ни кафене на пазарния площад. През седмицата бе имало внезапни дъждове и каменните плочи бяха влажни. На хоризонта зловещо се бяха струпали облаци, а силен вятър караше дърветата да се извиват и гърчат. Наоколо имаше по-малко хора от обикновено.

Отпивахме сок и си бъбрехме. Беше мой ред да плащам: имах пари в джоба и започвах да спестявам. Именно тогава видях Куин да идва към нас през пазарния площад с приятеля си, Йон.

От посещението ни в Общността насам тя избягваше погледа ми на масата за закуска и дори когато се разминавахме из къщата, не можех да разбера защо се държеше така. В края на краищата, не бях направил нищо лошо. Гордостта обаче не ми позволяваше да направя първия ход. Чувствах се оскърбен. Мислех си, че е редно тя да ми се извини, макар да знаех, че нямаше да го стори.

Те минаха доста близо до нашата маса и бях сигурен, че трябва да ни е видяла, но тя не хвърли дори бегъл поглед в нашата посока. Йон обаче се усмихна и кимна, и аз му помахах. Седнаха през няколко маси от нас.

— Да не сте се скарали за нещо с Куин? — попита Дейнън. — Надявам се, не възразяваш, че питам, но не можех да не забележа, че тя постоянно се прави, че не те вижда. Мислех, че сте добри приятели.

Свих рамене: