Арена 13

Виждах там само един букмейкър със син шарф: беше се облегнал на стената с отегчено изражение на лицето. Изглежда, правилата бяха същите, както у дома в Мипосин. Нямаше ясно определена арена и битката бушуваше във всички посоки, възползвайки се напълно от границите на наличното пространство, нахлувайки в тълпата, която се разширяваше и свиваше в съответствие с обстоятелствата.

Видях обаче, че се биеха един срещу един, нещо, което рядко бяхме правили. В Мипосин обикновено беше един срещу трима.

Застанахме малко назад и загледах изучаващо бойците. Скоро стана очевидно, че можеше да има само един победител. Може би именно затова разпоредителят изглеждаше толкова отегчен. Единият боец явно си играеше с противника си, използвайки състезанието, за да демонстрира уменията си. Беше висок и мускулест, с тъмна коса, и изпитах увереност, че съм го виждал преди.

— Кой е този? — попитах.

— Това е Йон — отвърна Куин. — Той е боец на Арена 13. Бие се от позиция „мин“ в школата на Уод. Това е третата му година; справя се доста добре — макар че никога няма да е толкова добър, колкото Кърн. Но именно в това е наистина добър. Битките с тояги. Той е най-добрият в града.

Последното изречение на Куин ме сепна и почувствах как нещо се пробужда в мен. Беше като предизвикателство. Колко добър беше всъщност, запитах се. Може би аз бях по-добър. Но със сигурност не можех дори да си мечтая да се бия с него.

— Позволено му е да прави и двете?

— Разбира се, че му е позволено. Уод не възразява. Това правило е само на баща ми. Много от по-младите бойци идват тук долу да се бият. Битките с тояги са в реда на нещата. Управата на Колелото не се меси. По-добре е, отколкото бой с ножове. Това правеха, преди да въведат забраната. Много младежи загиваха всяка година на същото това място.

Схватката приключи бързо, когато Йон проби гарда на противника си и му нанесе удар с опакото на ръката в лявото слепоочие. Ударът не беше много силен, показваше по-голяма сдържаност, отколкото някога бях виждал в Мипосин. Тоягата дори не го разкървави.

Йон се поклони на противника си и битката приключи. Зрителите се втурнаха към него и започнаха да го тупат по гърба. Явно беше много популярен, но докато му поднасяха поздравления, очите му обхождаха тълпата, сякаш търсеха някого. В следващия миг се усмихна и тръгна право към нас.

Изглежда, усмивката му беше предназначена за мен и бях озадачен, но скоро осъзнах, че гледаше Куин. А след това го познах. Бях го виждал два пъти преди, втория път — когато Дейнън го посочи в кафенето на пазарния площад.

Беше приятелят на Куин.

Те се прегърнаха, а когато Йон отстъпи малко назад, все още преметнал дясната си ръка през раменете на Куин, забелязах как тялото й се наклони към него: гледаха се в очите, сякаш наоколо нямаше никой друг. Внезапно ме прободе ревност.

Защо ме бе държала за ръката, запитах се. Играеше ли си с мен? Дали просто ме дразнеше? Или може би това беше нейният начин да покаже приятелски чувства. В края на краищата, беше ме целунала по бузата — не по устните.

— Йон, това е Лейф — каза най-накрая Куин. — Новобранец на баща ми.

Беше вярно. Като последният приет в школата на Тайрън, официално бях „новобранецът“, но думата не ми харесваше.

— Всеки приятел на Куин е и мой приятел — каза Йон с дълбокия си глас. Помнех го от първото си идване до Колелото. Тогава той изглеждаше тъжен и наранен; сега сияеше, сякаш всичко беше наред със света и той беше най-щастливият човек в него.

Кимнах и се опитах да се усмихна, но открих, че ми е трудно.

— Жалко, че работиш за бащата на Куин — каза Йон. — Тя ми разказва много за теб. Смята, че можеш да ми бъдеш добър противник.

— Съгласен съм — казах му, — но той вече ме изгони веднъж, така че не смея да рискувам.

— Аз също знам всичко за това — каза той ухилено. — Както и да е, Лейф, би ли ни извинил за момент? Трябва да разменя няколко думи насаме с Куин. Няма да се бавим.

Почувствах се обиден, но знаех, че се държа глупаво: бях възприел онази целувка като нещо, каквото тя не беше. Канех се да се отдалеча, но без да сваля ръката си от раменете на Куин, Йон я поведе покрай тълпата, надолу по един страничен тунел и те се изгубиха от поглед.

Докато ги чаках да се върнат, гледах още двама състезатели, но не бях съсредоточен. Не ми харесваше Куин да е с Йон. Не беше нищо лично: нямах нищо против него. Просто не ми харесваше идеята Куин да бъде с някого.

Куин се върна сама; не изглеждаше доволна.

— Хайде, да вървим — каза троснато и тръгна първа обратно нагоре към повърхността по по-бърз маршрут.

Скоро си проправяхме с криволичене път из тъмните улици на града: Куин крачеше гневно.

— Какво има? — попитах.

— Нищо. Не питай. Лично е! — заяви тя кратко.

Тонът й ме подразни. Беше очевидно, че се е скарала с Йон.

— Виж, не искам да се меся в личните ти работи, но не си изкарвай проблемите на мен! — отвърнах ядосано.

Тя не отговори, а когато стигнахме до спалнята й̀, дори не си казахме „лека нощ“.

После се прибрах в стаята си, откривайки, че ми е невъзможно да заспя.

19. Пискюлестите