Арена 13

— Виж, довери ми се. Това е различно и ще ти отвори очите. Отиваме отново до Колелото, но този път ще посетим Общността под Колелото, където собственици, които не могат да си позволят да наемат частна квартира, държат лаксите си.

— Съжалявам, но не смея да рискувам, Куин. Баща ти ми даде нов шанс и не искам да го разочаровам.

— Не ставай глупав, Лейф! Знаеш правилата му — никакви битки с тояги и никакъв алкохол. Няма да ги нарушаваме тази вечер. Това е само за да ти покажа нещо, което никой друг няма да ти покаже. Това ще ти даде нова представа как стават нещата тук. Навит ли си, или не?

Точно се канех да откажа и да се върна в стаята си, когато тя направи нещо напълно неочаквано. Сграбчи ръката ми и я стисна; после, без да я пуска, дойде много близо и ме целуна по бузата. Телата ни почти се докосваха и задишах по-бързо.

Не беше целувка по устните, но определено беше нещо повече от лека приятелска целувка. Когато устните й докоснаха бузата ми, тя леко погали дланта ми с палец и усетих ухание на лавандула по кожата й̀.

Когато улови ръката ми още по-здраво и ме затегли зад себе си, не се възпротивих.

Тя тръгна до мен, държейки ръката ми, докато си проправяхме път през града, и я пусна едва когато стигнахме купчините сгурия пред Колелото. Влязохме през вратата, която водеше надолу под арените.

Този път наоколо нямаше много хора. Само една жена крачеше нагоре-надолу отвън, скръстила ръце пред тялото си, сякаш за да се предпази от мразовития въздух.

Скоро заслизахме по каменни стъпала, шумът от стъпките ни отекваше в полумрака. Слизахме надолу и надолу в тясна спирала, в увеличаваща се тъмнина, факлите по стената ставаха все по-нарядко.

— Мислех, че тук долу е опасно… — казах. — Мислех, че човек трябва да е в някоя банда…

Внезапно осъзнах, че може да съм допуснал голяма грешка. Това, че Куин ме целуна и ме хвана за ръката, ме беше лишило от здрав разум.

— Какво е животът без малко опасност? — провикна се тя в отговор през рамо.

Стъпалата свършиха и Куин забърза по един тунел. Последвах я, забелязвайки нещо странно над главата си. По покрива на тунела растяха гъби, кръглите бели плодове висяха от дебели стъбла.

— Ей, Куин, какво е това? — попитах.

Тя се обърна и погледна накъдето сочех.

— Става ли за ядене? — почудих се. — Напомня ми за един деликатес, който расте на висок зъбер точно на север от Мипосин — макар че онзи има червени плодове, а не бели. Катерачите рискуват живота си, за да го берат, но изкарват много пари, като го продават на пазара.

— Изядеш ли това, ще си мъртъв до минута — отвърна рязко Куин. — Казва се „скейп“ и е изключително отровно. Едно време можеше да се намери само в най-ниските нива на Общността, но сега се разпространява нагоре. Някои казват, че се храни от кръвта, която капе в тези пещери от Арена 13. Суеверни глупости, разбира се, но тук долу суеверията се размножават по-бързо от пършивите сиви плъхове. В едно обаче съм сигурна: не бива никога да стоиш точно под него. Когато е узряло, от него понякога капе отрова.

С мрачна усмивка Куин се обърна и продължи, докато най-после стигнахме до малко открито пространство; пред нас видях входовете на три тунела.

— Всъщност няма значение по кой ще тръгнем — каза Куин. — И трите водят все до едно и също място. Общността е лабиринт от пещери и тунели, която се простира далеч отвъд периметъра на Колелото, надолу в самата скала. Когато си тук долу, винаги се придържай към тунелите, които са осветени от факли. Това означава, че се обслужват редовно; ако се загубиш, няма да отнеме много време някой да те намери. Във всеки случай, ще тръгнем по този. Маршрутът е по-дълъг, но искам да ти покажа къде складират лаксите.

Макар че тунелът бе осветен, между факлите имаше големи пролуки и части от него бяха много сумрачни. Помислих си, че наистина щеше да е ужасяващо да се изгубя тук долу в тъмното.

Куин вървеше бързо, набирайки все по-голяма и по-голяма преднина пред мен. Закъде се беше разбързала, почудих се. Стигнахме до много тъмен участък от тунела и внезапно вече изобщо не я виждах.

Спрях. Чувах някъде наблизо да капе вода, но напред нямаше звук от стъпки. Дали беше свърнала надолу по някой страничен тунел, докато аз просто бях продължил право напред? За миг почувствах пристъп на паника и си поех дълбоко дъх, за да се успокоя.

После усетих потупване по рамото и сърцето ми се качи в устата. Обърнах се, усещайки някой — или нещо — да стои много близо до мен. За момент изпитах ужас; после усетих онова лавандулово ухание и чух Куин да се кикоти.

Ядосах се. Това не беше представата ми за шега.

— Уплаши се, а? — каза тя меко. — Може би трябва да те хвана пак за ръката, за да съм сигурна, че няма да се загубиш!

Тя ме поведе в тъмнината и докато вървяхме, хванати отново за ръце, целият гняв се оттече от мен.

Скоро тунелът започна да се стеснява. Куин стисна ръката ми и се усмихна:

— Сега наближаваме едно от спалните помещения — каза тя.