Арена 13

Това, което планирах, не беше привлекателен начин да постигна победа. Бях виждал да го използват на Арена 13 преди, предизвиквайки хор от дюдюкане и освиркване от тълпата. Но тактиката бе проста. Всичко, което трябваше да направя, беше постоянно да се движа в кръг, използвайки падналия лакс като бариера. Това означаваше, че във всеки момент само един от останалите лакси на три-глада можеше да ни атакува — освен ако и двата не се отделяха от Марфик в движение, наподобяващо разтваряне на щипци, оставяйки го сам и опасно уязвим.

Точно това се случи. Продължих да давам сигнали надясно и наляво, играейки игра на котка и мишка, която в едно състезание на по-високо ниво можеше да продължи доста време. Мечовете се сблъскаха за кратко, но това беше всичко.

Не можеше да продължи дълго. Марфик беше новобранец като мен и когато одобрителното мърморене отгоре се превърна в буен присмех, той го прие лично и хвърли лакса отляво в отчаяна атака.

Досега вече бях напълно отпуснат и спокоен. Нервността ми беше изчезнала. Знаех, че почти съм спечелил. Вече бях виждал лакса си в действие и бях уверен, че Тайрън беше свършил отлична работа. Той беше готов и реагираше бързо. Вторият лакс на Марфик рухна в преплетена купчина от ръце и крака.

Тогава ние се превърнахме в ловците и беше ред на Марфик да даде сигнал за отстъпление. След няколко мига го бяхме притиснали в ъгъла, с гръб, опрян в стената. Когато последният му лакс бе повален, той застана в очакване, с изпълнени със страх очи.

Гледах как моят лакс се приближава към него, повдигайки меча в лявата си ръка. Знаех как се чувстваше Марфик. Като победения боец, той трябваше да приеме ритуалния разрез по ръката си над лакътя. Той беше направен бързо и се появи тънка червена ивица кръв.

След това той се усмихна с облекчение и отгоре се разнесе поредица от приглушени аплодисменти, признаващи победата ми. Бях спечелил първото си състезание на Арена 13, но публиката беше пестелива в похвалите си.

И все пак, какво значение имаше? Освен това бях спечелил облога си с Палм. Не само се бях спасил от голям дълг, но и сега той щеше да е принуден да ми плати. Внезапно осъзнах, че можех да си позволя собствен достатъчно добър лакс.

Букмейкърските къщи бяха посочили Палм за фаворит. Всичко се основаваше върху сложна статистика и събирането на данните. Те познаваха уменията на всички създатели на кодове и относителното качество на лаксите. Бяха много добри в предвиждането на изхода от дадено състезание.

Както беше обяснил Кърн в един от уроците ни, те нагласяха вероятностите така, че беше трудно някой от заложилите да спечели значителни суми: печалбите на букмейкърските къщи бяха гарантирани. И не беше нужно да си математически гений, за да изчислиш, че Палм е вероятният шампион — неговият три-глад беше настроен от най-добрия учител по бойни умения и той имаше най-добрите лакси, които баща му можеше да купи.

Турнирът продължи. Обикновено изгубилият биваше елиминиран след всеки рунд, но тъй като обикновено победителят беше боецът от позиция „маг“, имаше начин да стане така, че в последното състезание боец от позиция „мин“ да се изправи срещу такъв от позиция „маг“: това бе система от точки, която се грижеше не всеки победил боец в позиция „маг“ да стигне до следващия рунд. Зависеше от това, колко бързо побеждаваха. В интерес на всеки състезател от позиция „маг“ беше не просто да победи. Трябваше да приключи рунда възможно най-бързо, за да спечели точките, които щяха да му позволят да продължи в ТН.

Това ми помогна да спечеля второто си състезание: противникът ми, отчаяно желаещ да спечели точки, твърде много бързаше да ме довърши. Стана небрежен и аз спечелих отново.

В третата ми схватка обаче, първият от етапите на елиминациите, противникът ми имаше превъзходство и бях победен за по-малко от три минути. Въпреки това цялостното ми представяне в турнира ме изпълваше с въодушевление. Бях спечелил два пъти, когато и една победа щеше да е достатъчна.

Не само бях постигнал достатъчен напредък, за да подпомогна издигането на школата на Тайрън в класацията; освен това си бях спечелил репутация на доста безличен боец. Така че Тайрън печелеше двукратно. Щяхме да имаме добри шансове, когато се биех в бъдеще.

А букмейкърските къщи показаха, че понякога дори те можеха да грешат.

В последното състезание от ТН Палм загуби.

Това им струваше много пари и трябваше да изплатят големи суми на онези, които бяха поели истински риск, залагайки срещу Палм. Това беше най-големият шок на турнира.

С Дейнън вървяхме през пазарния площад. Беше слънчев съботен следобед, но ветрецът беше малко мразовит. Есента наближаваше и слънцето вече губеше донякъде топлината си.

Дейнън беше в добро настроение. Бе спечелил второто си състезание и още беше възбуден от радостта на победата.

— Какво ще правиш в края на сезона, Лейф? — попита ме той.

— Ще отида на юг, но по-нататък от Мипосин — отвърнах. — Искам да посетя земите на Джентай и да видя къде е роден баща ми.