Арена 13

Никой не понечи да си тръгне и се запитах колко ли дълго щяхме да седим там. Бях шокиран и имах нужда да изляза на свеж въздух. Непрекъснато виждах Скрипио, лежащ на пода на арената с извит под онзи ужасен ъгъл врат.

Най-после Главният разпоредител влезе и погледна нагоре към галерията.

— Нашите съболезнования за семейството и приятелите на горкия Скрипио — каза той: гласът му беше тих, но лесно се чуваше в напрегнатата тишина. — Едно многообещаващо момче беше отнето от нас. Турнирът се прекратява за двайсет и четири часа.

Когато той излезе от арената, хората започнаха да се надигат от местата си. Последвахме Тайрън у дома в мълчание.

Поради заплахата от пискюлестите на Таласъма тялото на Скрипио беше изгорено още същата вечер, а в една от няколкото малки църкви в Гиндийн се проведе служба. Семейството искаше тя да е в тесен кръг, така че никой от приятелите и другите бойци не успя да присъства.

— Случват се такива неща — каза ни Тайрън, когато се прибрахме в къщата. — Всеки път щом стъпите на Арена 13, залагате живота си на карта. Но просто трябва да продължим. Все още има време за обичайните ви уроци по теория преди вечеря. Гледайте да сте заети — това е най-добрият начин да отклоните ума си от станалото. Турнирът ще започне утре следобед. Предлагам да си легнете рано.

Когато влязох в кабинета на Кърн, за своя изненада, видях, че не беше сам. Синът му седеше на коляното му и драскаше енергично по лист хартия.

— Съжалявам за това — каза Кърн и потупа момчето по главата. — Тийна се чувства малко неразположена, затова аз се грижа за малкия Роби.

Усмихнах се и заех мястото си. Детето ме погледна с широко отворени очи. Беше къдрокосо и светлокожо като майка си, а не смугло като Кърн. Беше едро за двегодишно дете.

— Роби, кажи „здравей“ на Лейф — каза му Кърн.

— Здравей — каза детето, а после се върна към рисуването си.

— Как се чувстваш? — попита Кърн.

— Беше шок. Мислех си, че ТН е безопасен.

— На онази арена нищо не е безопасно — каза ми той. — Сигурно е ужасно за семейството на момчето. Разстрои Тийна — тя вечно мисли за сина ни, тревожи се за бъдещето. Понякога направо се поболява. Казва, че първата дума на Роби била „мама“, втората — „тате“, а третата — „изключване“. Шегува се, разбира се, но в думите й има нещо вярно.

Кърн се усмихваше, но видях тревогата в очите му. Никога преди не беше говорил откровено за семейния си живот. Смъртта на арената явно му беше въздействала дълбоко.

— Бедата е — продължи той, — че това е в кръвта ни; това е семейният бизнес. Тайрън се е бил на арената и ако имаше син, той също щеше да се бие. Вместо това съм аз — зетят. Естествено е Роби да последва гази традиция. Заради Тийна просто се надявам той да се окаже блестящ създател на кодове като дядо си и в крайна сметка да изкарва прехраната си по този начин.

Малкият Роби още беше зает да рисува, сбърчил лице в съсредоточена гримаса. Спря за миг и засмука края на молива си.

— Е, някакви въпроси, преди да прегледаме няколко нови ордума?

Това беше обичайният начин, по който Кърн започваше уроците си, така че винаги имах готов въпрос.

— Знам, че гладиус означава „меч“, но все още не разбирам защо наричат формата на битки на Арена 13 Тригладиус. Няма три меча. Всеки лакс има по два, а лаксите са четири — това прави общо осем, плюс оръжията на бойците.

— Не си първият новодошъл, който прави такова наблюдение, Лейф. Но името идва от факта, че боецът в позиция „мин“ се изправя срещу три лакса, които се стремят да срежат плътта му. Те представляват трите меча.

— Предполагам, че в това има логика…

— Какво си нарисувал? — попита Кърн, като се обърна отново към сина си. — Дай да видя. Да покажем ли рисунката ти на Лейф?

Той я вдигна и ми я показа.

— Може би ще стане художник — каза с усмивка, като целуна момченцето по темето.

„Рисунката“ представляваше просто надраскани с молив пресичащи се линии.

— Е, може би не! — ухили се Кърн.

23. Арена 13

Научи се как да губиш, за да можеш по-късно да се научиш как да печелиш.

Амабрамсъм: Книга на мъдростта на Джентай

На следващия следобед бях обратно в зелената стая, нервно очаквайки реда си да се бия.

Сякаш цяла вечност седях с другите в мълчание. Никога не си бях представял, че ще бъде така — бойците да делят една и съща стая, преди да излязат да се бият. И дали и за по-възрастните бойци беше толкова тихо? Или те понякога си разменяха ядосани реплики?

Знаех, че в Триг имаше някои ожесточени съперничества — макар, разбира се, ножниците на колана на всеки от състезателите да бяха празни. На никого не беше позволено да носи хладно оръжие в съблекалните или зелената стая.