Авемпарта

- Беше почнала да ни казваш как си се запознала с господин Хаддон.

- О, да, ами. не зная на колко погребения сте били, но в един момент усещането е. задушаващо. Целият този плач и старите истории. Измъкнах се. Вървях безцелно. Озовах се до кладенеца и той беше там. странник. В нашето село такива не се срещат често, но това не бе всичко. Той носеше тази роба, която блестеше и като че си променяше цвета от време на време. Отгоре на това нямаше ръце. Бедният човек се опитваше да пие вода, мъчейки се с кофата и въжето.

Попитах го за името му и тогава, ох, не знам, започнах да плача и той ме попита какво не е наред. В този момент не плачех защото брат ми и жена му бяха умрели. Плачех, защото бях ужасена от мисълта, че баща ми щеше да е следващият. Не знам защо му казах. Може би защото беше непознат. Лесно бе да говоря с него. Просто всичко се изля. Почувствах се глупаво след това, но той бе много търпелив. Тогава ми каза за оръжието в кулата и за вас двамата.

- Той откъде знаеше къде сме?

Тракия сви рамене.

- Вие не живеете ли там?

-Не. посещавахме стар приятел. А непознатият говореше ли странно? Използваше ли неща като вий и воистина?

- Не, но звучеше малко по-образован от останалите. Каза, че името му е господин Есра Хаддон. Ваш приятел ли е?

- Срещали сме се само за кратко - обясни Ейдриън. - Подобно на теб го избавихме от малко затруднение.

- Въпросът е, защо ни наблюдава? - попита Ройс. - И как, след като не си спомням да сме оповестявали кои сме и не би могъл да знае, че отиваме в Колнора.

- Каза ми само, че вие сте нужни за отварянето на кулата и че ако съм била тръгнела незабавно, съм щяла да ви намеря в града. Сетне уреди пътуването ми с търговеца. Беше много услужлив.

- Доста удивително като за човек, който дори не може да си налее сам чаша вода - промърмори Ройс.

Глава 3 Посланикът

Ариста стоеше до прозореца на кулата и гледаше към ширналия се свят. Виждаше покривите на магазините и къщите: приличаха на триъгълници и квадрати в сиво, кафяво и черно, продупчени от затихналите в топлия пролетен ден комини. Дъждът се бе извалял, оставяйки света освежен и жизнен. Гледаше как хората вървят по улиците, събират се по площадите, влизат и излизат през вратите. Понякога до ухото й достигаше далечен и приглушен вик. Повечето от шума идваше непосредствено от двора, където седем коли току-що бяха пристигнали и слугите товареха сандъци.

- Не. Не. Не. Не червената рокля! - изкрещя Бърнис на Мелиса. -Новрон да ни пази. Погледни това деколте. Нейно Височество има репутация, която да пази. Прибери я или още по-добре, изгори я. Че то по-добре да я посолиш и предложиш на глутница изгладнели вълци. Не, черната също недей; пролет е, за Марибор. Къде ти е главата? Небесносинята, да, тя може да остане. Честно, добре че съм тук.

Бърнис бе стара пълничка жена с месесто лице, което висеше при бузите и се удвояваше при брадичката. Цветът на косата й бе неясен, тъй като винаги бе защитена от омотан до врата шал. Към това се добавяше висока мрежичка, заради която главата й изглеждаше плосковърха. Стоеше в центъра на спалнята на Ариста, ръкомахаше и крещеше насред лично създадения от нея водовъртеж.

Купчини дрехи лежаха навсякъде другаде, освен в гардеробите на Ариста. Последните стояха празни, с отворени врати, докато Бърнис инспектираше всяка рокля, прибирайки на съхранение в кутии зимните дрехи. Освен Мелиса, дебеланата бе привикала още две момичета да помагат в опаковането. Бърнис вече бе напълнила един сандък, но спалнята все още си оставаше затрупана с рокли, а главата на Ариста вече я понаболя-ваше от цялото това крещене.

Някога Бърнис била сред слугините на майка й, каквито тя бе имала няколко. Красивата Дръндилин бе изпълнявала ролята на нейна секретарка и довереница. Хариет се бе грижила за покоите; организирала почистването, шивачките и прането. Нора, чието кривогледство не позволяваше да се определи в какво точно се взира, бе отговаряла за децата. Ариста си спомни как преди лягане тя й разказваше приказки за алчни джуджета, отвличащи глезени принцеси, винаги спасявани от храбрия принц. Арис-та си спомняше не по-малко от осем прислужници, но Бърнис не беше сред тях.

Тя бе дошла в замъка Есендън преди близо две години, само месец след убийството на крал Амрат. Епископ Салдур обясни, че тя служила на кралицата и била единствената оцеляла от огъня, оставил крал Амрат вдовец, преди много години. Спомена, че Бърнис била далеч от кралството с години, страдайки от меланхолия и болест, но когато научила за смъртта на краля, настояла да се върне, за да се грижи за дъщерята на обичната си кралица.