Авемпарта

Виждаше усмивката на лицето на Бърнис и чуваше перверзното злорадство в гласа й, като че присъства на нечие обесване и чака екзекутора да ритне кофата.

Надявам се, че ще бъде онзи прекрасен принц Рудолф, синът на крал Арманд.

Бе й трудно да си поема дъх. Косата й се освободи от панделката и се посипа подире й. Докато завиваше покрай балната зала, левият й крак се подхлъзна и Ариста за малко да падне. Обувката излетя и се хлъзна по излъскания под. Тя я остави, накуцвайки напред като каруца със счупено колело. Достигна западната галерия: дълъг, прав коридор, украсен с рицарски брони. Тук тя увеличи скоростта си. Якобс, придворният писар, я съзря от мястото си пред приемната зала и скочи на крака.

- Ваше Височество! - поклони се той.

- Той вътре ли е? - излая тя.

Дребният писар с кръгло лице и червен нос кимна.

- Но Негово Величество има държавна среща. Нареди да не бъде обременяван с...

- Той вече е умствено обременен. Тук съм да вкарам малко разум в хилавото му мозъче.

Писарят се сви. Приличаше на катерица, изложена на буря. Ако имаше опашка, щеше да скрие глава под нея. Зад себе си тя чу познатите стъпки на Хилфред.

Тя се обърна към вратата и пристъпи.

- Не можете да влезете - каза Якобс, изпадайки в паника. - Има държавна среща - повтори той.

Двамата постови от двете страни на вратата направиха крачка напред, за да й попречат.

- Махнете се от пътя ми! - изкрещя тя.

- Простете ни, Ваше Височество, но имаме заповед от краля да не пускаме никого.

- Аз съм сестра му - протестира тя.

- Съжалявам, Ваше Височество; Негово Величество изрично ви спомена.

- Той... какво? - за миг тя бе зашеметена, сетне се обърна към писаря, хващайки го да бърше нос в кърпичка. - Кой е вътре? Кой участва в тази държавна среща?

- Какво става тук? - запита главен камерхер Юлиан Темпест, докато изскачаше от кабинета си. Черната му роба със златни нашивки се лееше след него като булчински шлейф. Темпест бе изпълнявал тази служба още отпреди раждането й. Обикновено носеше напудрена перука, про-виснала покрай раменете му като ушите на старо псе, но заради спонтанността на проявата сега той можеше да се похвали само с лъскав череп и редките останки от кичури побеляла коса.

- Искам да видя брат си - настоя Ариста.

- Но. но, Ваше Височество, той е в държавна среща; със сигурност може да почака.

- С кого се среща?

- Струва ми се епископ Салдур, канцлер Пикъринг, лорд Валин и. не съм сигурен още кой - Юлиан погледна за помощ към Якобс.

- И за какво е срещата?

- Ами, всъщност, свързана е с. - той се поколеба - вашето бъдеще.

- Моето бъдеще? Те определят живота ми и аз нямам право да вляза? - сега тя бе побесняла. - Принц Рудолф ли е вътре? Или Ланис Етелред?

-Не зная. не мисля така - отново погледна към писаря, който не искаше да има нищо общо с това. - Ваше Височество, моля ви да се успокоите. Подозирам, че могат да ви чуят.

- Отлично! - изкрещя принцесата. - Трябва да ме чуят. Искам да ме чуят. Ако си въобразяват, че просто ще стоя тук и ще чакам присъдата, да видя каква съдба са ми отредили, то...

- Ариста!

Тя се обърна и видя вратите към тронната зала отворени. Брат й, Ол-рик, стоеше между пазачите, които бързо отстъпиха настрани. Носеше бялата кожена мантия, за която Юлиан бе настоял, както и всички държавни инсигнии; включително тежката златна корона, която попремести към задната част на главата си.

- Какъв ти е проблемът? Звучиш като развилняла се лунатичка.

- Ще ти кажа какъв ми е проблемът. Няма да ви оставя да ми причините това. Няма да ме изпратите в Олбърн или в Уоррик като някаква. някаква. държавна стока.

- Не те пращам в Уоррик или Олбърн. Вече решихме, че ще отидеш в Дънмор.

- Дънмор? - думата се стовари отгоре й като удар. - Шегуваш се. Кажи ми, че се шегуваш.

- Щях да ти съобщя вечерта. Макар да очаквах, че ще го приемеш по-добре. Смятах, че ще ти хареса.

- Да ми хареса? Да ми хареса! О, да, обожавам идеята да бъда използвана като политическа пионка. Те какво ти дават в замяна? Това ли правиш вътре, продаваш ме на търг? - тя се изправи на пръсти, опитвайки се да надникне през рамото на брат си. - Накарал ли си ги да наддават за мен като породиста крава?

- Крава? За какво говориш? - Олрик погледна смутено зад себе си и затвори вратите. Махна с ръка към Юлиан и Якобс, отпращайки ги. С по-мек глас каза: - Това ще ти даде уважение. Ще имаш истински авторитет. Вече няма да бъдеш просто принцесата и ще имаш нещо за вършене. Не беше ли ти тази, която искаше да напусне кулата си и допринесе за благоденствието на кралството?

- И. и това е всичко, което си измъдрил? - тя бе готова да крещи. - Не ми причинявай това, Олрик, умолявам те. Зная, че съм пречка. Знам какво се говори за мен. Мислиш си, че не ги чувам как си мърморят вещица? Мислиш, че не знам какво се е говорило на делото?

- Ариста, тези хора бяха принудени. Знаеш това - той хвърли кос поглед към Хилфред, който стоеше край нея, носейки изгубената обувка.